Автор: classicallpoetry

Върлува чума по овцете.
По кротки български овце.
А мъката като оцет е
над всяко пастирско сърце.

И тъжно е, не ще и дума,
да има мор върху стада.
Една такава страшна чума
да се стовари за беда.

Народът ни дали прозира?
Дали в съдбата вижда знак?
Току тъй стадо да умира
насред балканския бивак…

Една съборена кошара
от хищни вълци е в погром.
Похулват се Любов и Вяра,
и Слово за Небесен Дом.

А Господ Пастирят е Вечен,
но кой към Него гледа в зов?
И кой на колене Му рече:
„Дари ни с Твоя благослов!

Да има Правда по земята
и мъдри пастири навред.
Да биха водили чедата
по Твоя Пример и Завет!“

Уви! Народът тъне в грижи,
с вериги тежки окован.
А властникът овцете стриже
и няма в алчността таван.

Изцапани са му ръцете
и с тях продажното сърце…
Върлува чума по овцете.
По кротки български овце…

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Беднякът на Бога горещо се моли,
но не за луканка, и не за пържоли.
За Милост и Благост в живота да има,
че твърде е страшна човешката зима.

Сърца леденеят, от Злото корави,
и винаги себе си считат за прави.
А той със душата си триж държелива,
въздиша, че пътят им в пъкъл отива.

С едната си мъка що друго да стори?
Не може проклетия род да пребори.
Наведен подсмърча, неправди преглъща,
но знае, че някъде всичко се връща.

Че Съдникът Свят във делата се взира.
Едните отхвърля, а други прибира.
И струва си някак да страда в теглото,
че твърде е страшна цената на Злото.

Беднякът сълзите си трие с ръкава.
Да става, о Боже, каквото ще става!
Че властникът граби и пак му е празно,
натрупал отдавна богатство омразно.

Къде ще го дява? Къде ще го носи?
Напусто са тези горчиви въпроси.
Той с червей си ляга, и с червей събужда,
и няма във земното никаква нужда.

Но стигне ли края – не ще да избяга,
че примка желязна душата му стяга.
И тъмната яма го властно привлича,
та звяра да срещне, когото обича.

Беднякът си ляга, загърнат с утеха.
Не страда, че целия свят му отнеха.
Остана му Господ и Святата Вяра
със Него до свършека той да изкара.

Че Милост и Благост доволно му стигат,
когато ръце към Небето се вдигат.
И даже отхвърлен, нищожен и беден –
Спасеният в Бога се смее последен…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Затворят ли вратите си – не влизам…
Не страдам, ако ми обърнат гръб.
Това ми е защитен механизъм
и той ме пази от чрезмерна скръб.

Ранят ли ме със хулене – не съдя,
защото само Бог е Съдия.
И с Него, ако искам да пребъда,
високо горе трябва да стоя.

Ограбят ли ме – живи да са нека,
че изворът не спира да тече.
И всичко свое раждам за човека,
та Святото Небе да го влече.

Забравят ли ме – злоба в мене няма.
Христос да помнят – стига ми това.
Една съдба е истински голяма,
когато следва Божии слова.

Разпънат ли ме – прошка ми е броня.
Духът единствен може да прости.
Защото жив в сърцето ми е Оня,
готов със Любовта Си да блести.

Понесъл Кръст – до края ще остана
за Правдата Христова прикован.
Да бъда сам дълбоката Му рана
в един живот, за Него изживян.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Една Заветна Правда зная
и тя ме води в този свят –
светецът придобива Рая,
щом вкуси личния си ад.

С душа разпъвана, горена,
на Злото среща яростта,
избрал свещената арена
на древна обич към Христа.

Под злия поглед на Нерона
не трепва, твърд като скала.
Търпи трънливата корона
за праведните си дела.

Приема гвоздеи ръждиви
и бич понесъл би дори,
готов за неколцина живи
като светилник да гори.

И вкус на загуба не сеща
обрулен до последен плод.
Кръвта му с Вяра е гореща,
а жертвен – целият живот.

И нека никой не прочита
стиха ми, с думи натъжен,
че в участ, от очите скрита,
светецът в Бога е блажен…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не търси житейски блясък
на нищожната цена.
Всяко име върху пясък
се изтрива от вълна.

И в света – море гневливо –
няма никога покой,
щом върхушка в пяна дива
върши мерзости безброй.

Плаши дъното мнозина,
че е тихо, в самота,
но във страшната картина
то спасява от света.

Там, на Бог в добрите шепи,
верният ще устои,
и от властниците слепи
няма хич да се бои.

Бисерът се ражда в мида.
Блясъкът е порив бял.
Клетникът ще си отиде,
дните свои изживял.

В миг, като въздишка кратък,
като лъч ще отлети,
и пред Вечния оттатък
вярата му ще блести.

А светът ще се излива
див към адовата паст,
гдето в пламъци погива
всяка ненаситна власт.

И съборени със трясък
падат злите в тъмнина…
Не търси житейски блясък
на нищожната цена.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Даже себе си цял да раздам –
ще остане с бедняци земята.
Нищетата е някъде там,
че във нищо е вярата сята.

А сърцето ми страда, скърби,
че човекът от Бога не проси
и се гърчат от клети съдби
гладни, болни, мизерни и боси.

За дърво при потоци води
ми напомнят словата правдиви –
как Небето над Своите бди
и се грижи за всичките живи.

Как във щедрата Свята Ръка
никой в нужда не бива оставен.
Но понякога става така,
че Творецът тъгува забравен.

Нищетата е вид пустота.
Като паяк душите оплита.
Страда жадната суха уста,
но за Извора никак не пита.

Ще изсъхне, преди да умре.
Ще се сбръчка без капката влага.
А бедняк, ако нея съзре,
в сетни сили далеч ще избяга.

И душата си, Богу предал,
с тиха скръб ще Му каже накрая:
„Досега съм се скитал умрял,
без Живота Ти аз да позная!

Че съдбата без Теб е тъга.
Всичко в нищо светът преобръща.
Дай ми Дух, да Те вярвам сега,
че пръстта във земята се връща…“

Този стих за надежда ще дам
и дано съкруши нищетата –
за последния зов на Адам
към Отеца Един в небесата.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Аз нямам много градове
в които искам да се върна.
Един сърцето ми зове.
Един копнея да прегърна.

През бисерните му врати
да вляза в някой Миг жадуван
и там Заветът да блести
от Пътя, с Вяра пропътуван.

Скръбта блаженство да смени.
В река от Мир да се изкъпя.
И в Божиите висини
с дела достойни да пристъпя.

Да видя Вечния си Цар
със златозарната корона.
И станал Негов – в Дух и Дар,
с надежда да стоя пред Трона.

Това е Смисълът правдив,
и нека той ми бъде песен.
Един Исус си имам. Жив!
Най-свят в живота ми нелесен.

И Град един влече ме там,
където, заплатил цената,
да бъда онзи Стълп на Храм
във Царството на Светлината.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)