Автор: classicallpoetry

(слово за колебаещите се)

Човекът, който не прежали,
каквото земно улови,
върви след Господ, но едва ли
до края с Него ще върви.

Ще ходи някак издалече
в почти изгубен силует.
Христов да се нарича вече,
поглеждайки назад-напред.

Със този свят ще си угажда,
но без да бие на очи.
Със Слово ще се новоражда,
а след съблазън ще търчи.

И вярата му ще се клати
от вятъра насам-натам.
В устата – пълен със цитати,
в душата – с неизчистен срам.

Сърцето половинка няма,
която Богу да даде,
че другата стои в измама
и мракът властен я краде.

А за Спасение едничко,
което в дух е преживял,
Христос ще му поиска всичко –
в Завета да пребъдва цял…

И може би това е Вяра –
отрекъл себе си до Кръст,
да хвърли в гроба тази стара
и всякога себична пръст.

За своя Господ да пострада
прежалил земните мечти,
и Него сам като Награда
в сърцето си да приюти.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Обичай Сион! И в сърцето ти нека
Зорницата сочи спасителен бряг.
А в чудната ладия – бяла и лека,
бъди на Небето надежден моряк.

Надмогвай над бури! Удържай платната
и имай Завета за верен компас.
Защото сред мрака блести Светлината
и води те всякога Божият Глас.

Обичай Сион, че е прицел на Вяра!
По-скъп от живота, от връх по-висок!
И нека ти влива Духа Си без мяра
Любящият, Щедрият, Святият Бог!

Че някога в бъдното, свила платната,
Небесната ладия горе ще спре…
И слязъл морякът – ще знае цената
защо е преплувал най-бурно море.

Сион му е пристан за котва дълбока!
Христос е Награда и Вечен Венец!
Когато сърцето е с вярна посока
и в клетия грешник роди се светец!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Защо светът жесток, невесел,
за весел празник се тъкми,
когато дух го е разтресъл
от злите адови тъми?

Защо подаръци продава,
а Дарът Божий тъпче с бяс,
и само с плевели и плява
е пълна земната му власт?

Защо девицата Мария
отново в ясли ще роди,
така намразена от тия,
които носят лед в гърди?

Нима не разпознаха в нея
Небесна Свята Благодат,
която пази от злодея
и неговия страшен ад?

Въпроси раждат се съдбовни.
Светът е гузен и мълчи.
А във очите му оловни
поклон към дявола личи.

Сценарият се изпълнява,
от пещ лукава прогорен,
и пепелта му поругава
най-светлия от Бога Ден.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Реклами и коледни хитри съблазни
в пръстта изобилни, но с Правдата празни,
на пълни сергии докрай посветени
поглъщат глупаци и бълват кретени.

А плътска природа това не пропуска –
да радва стомаха, щом пие и плюска.
И стоката бързо да вземе с отстъпка –
такава за нея е сладката тръпка.

Тълпите на юруш, в опашки и врява.
Купуват, каквото цената продава.
И мъкнат се чанти, и бутат колички,
че идва щастливото време за всички.

Нощта не е тиха, ни толкова Свята…
Разливай ракия, накълцай салата!
И нека от бомбички яко да пука,
когато до мръвката пържи се лука…

А после – доволно охранени свини,
грухтят и си казват: За много години!
И светската хроника важно отмята
поредния празник, дошъл на земята.

Сълза се търкулва високо в Небето.
Христос е похлопал на надпис: Заето!
Светът е измамил душите корави
със пълни стомаси и гибелни нрави.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Върлува чума по овцете.
По кротки български овце.
А мъката като оцет е
над всяко пастирско сърце.

И тъжно е, не ще и дума,
да има мор върху стада.
Една такава страшна чума
да се стовари за беда.

Народът ни дали прозира?
Дали в съдбата вижда знак?
Току тъй стадо да умира
насред балканския бивак…

Една съборена кошара
от хищни вълци е в погром.
Похулват се Любов и Вяра,
и Слово за Небесен Дом.

А Господ Пастирят е Вечен,
но кой към Него гледа в зов?
И кой на колене Му рече:
„Дари ни с Твоя благослов!

Да има Правда по земята
и мъдри пастири навред.
Да биха водили чедата
по Твоя Пример и Завет!“

Уви! Народът тъне в грижи,
с вериги тежки окован.
А властникът овцете стриже
и няма в алчността таван.

Изцапани са му ръцете
и с тях продажното сърце…
Върлува чума по овцете.
По кротки български овце…

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Беднякът на Бога горещо се моли,
но не за луканка, и не за пържоли.
За Милост и Благост в живота да има,
че твърде е страшна човешката зима.

Сърца леденеят, от Злото корави,
и винаги себе си считат за прави.
А той със душата си триж държелива,
въздиша, че пътят им в пъкъл отива.

С едната си мъка що друго да стори?
Не може проклетия род да пребори.
Наведен подсмърча, неправди преглъща,
но знае, че някъде всичко се връща.

Че Съдникът Свят във делата се взира.
Едните отхвърля, а други прибира.
И струва си някак да страда в теглото,
че твърде е страшна цената на Злото.

Беднякът сълзите си трие с ръкава.
Да става, о Боже, каквото ще става!
Че властникът граби и пак му е празно,
натрупал отдавна богатство омразно.

Къде ще го дява? Къде ще го носи?
Напусто са тези горчиви въпроси.
Той с червей си ляга, и с червей събужда,
и няма във земното никаква нужда.

Но стигне ли края – не ще да избяга,
че примка желязна душата му стяга.
И тъмната яма го властно привлича,
та звяра да срещне, когото обича.

Беднякът си ляга, загърнат с утеха.
Не страда, че целия свят му отнеха.
Остана му Господ и Святата Вяра
със Него до свършека той да изкара.

Че Милост и Благост доволно му стигат,
когато ръце към Небето се вдигат.
И даже отхвърлен, нищожен и беден –
Спасеният в Бога се смее последен…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Затворят ли вратите си – не влизам…
Не страдам, ако ми обърнат гръб.
Това ми е защитен механизъм
и той ме пази от чрезмерна скръб.

Ранят ли ме със хулене – не съдя,
защото само Бог е Съдия.
И с Него, ако искам да пребъда,
високо горе трябва да стоя.

Ограбят ли ме – живи да са нека,
че изворът не спира да тече.
И всичко свое раждам за човека,
та Святото Небе да го влече.

Забравят ли ме – злоба в мене няма.
Христос да помнят – стига ми това.
Една съдба е истински голяма,
когато следва Божии слова.

Разпънат ли ме – прошка ми е броня.
Духът единствен може да прости.
Защото жив в сърцето ми е Оня,
готов със Любовта Си да блести.

Понесъл Кръст – до края ще остана
за Правдата Христова прикован.
Да бъда сам дълбоката Му рана
в един живот, за Него изживян.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)