Автор: classicallpoetry

Когато чашите са пълни
защо ли изворът шурти?
Навярно скръб ще го погълне
и самота ще го гнети.

В сърцата вече място няма
за капка или две поне.
Малцина Благодат голяма
приемат днес на колене.

Къде дареното изтича
не знае изворът прелял.
Роден е той, за да обича,
и себе си да жертва цял.

И странно е, че в свят-пустиня
отдавна жажда не мори,
а той, дошъл от вечност синя,
ще трябва вдън да се смири.

В живота всеки сам избира
доколко дух да напои.
Пред много извори се спира
и глътките си не брои.

Дай Боже всички да са Святи
със бистра бликнала вода,
и с Него още по-богати
да бъдат земните чеда.

Че всички капки ще издири
Духът Му в сетния ми час,
а извори от куп кумири
не ще оттатък видя аз.

Че те на лъскава бутилка
цена си имат с етикет,
и пие жадният мътилка,
от лудост бесовска обзет.

На този свят ще дойде краят.
Ще има сито – там, отвъд…
Не всички извори го знаят,
но те към него са на път.

И даващия, и циника,
Съдът Му строг ще привлече…
Тече в духа ми. Още блика.
И нека тихо си тече.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

(Бисерни Лъчи от Портата на Манасия)

Забравям скърби, болки и злини
от всяка претъркулена година,
и само с най-щастливите си дни
във следващата искам да премина.

Товар си нося, с дух, по Благодат,
и няма да го впримча във окови.
Тъй грешен е измамливият свят,
готов да ме убива и злослови.

Простен бъди от моите слова!
Не искам в теб въжета от длъжници!
Високата и Свята синева
е прицел на мечтатели и птици.

Да бъда – сякаш вчера съм роден.
Със памет – неразтворена тетрадка.
И всеки лист да бъде светъл ден,
а споменът от него – радост кратка.

Каквото и от мен да си отнел –
нищожно е… Дори и жал не струва!
Достигнах невъзможния предел,
където само Вярата пътува…

И още съм с отворени очи!
И още съм с ръце, които дават!
А Злото моят дух ще премълчи,
щом устните ми всякога прощават.

Прибирам се, нечувано богат…
Не искам от съдбата щедра лихва.
Доволно е, че Примерът ми Свят,
над моите години се усмихва.

Най-новата ще ми прибави Той
с надеждата, че вече е последна,
и някъде в Небесния покой
след бисерната Порта ще приседна…

Където няма битки и вини,
но Щастие, дарено на мнозина…
Забравям скърби, болки и злини
от всяка претъркулена година…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Снегът затрупва старите следи,
а стъпките го правят на пъртина.
Каквото съм дарявал отпреди,
навярно днес се помни от малцина.

И жертвата от бялата ми сол
в снега едва ли някой забелязва.
Творец, стократно себе си пробол,
с Небесния си прицел се наказва…

А няма на земята снегорин
да би ме върнал в паметта човешка.
Снегът вали с възторжено „Амин“
и мъката ми гледат със насмешка.

Дъхът горещ от моите гърди
не ще обърне хладина в жарава.
Затрупани са старите следи
в студена пръст, от времето корава.

И въгленчета само – тук и там,
у мен оставят смисъл да живея.
В последния си зов да се раздам
сред ледената снежна одисея.

Тъй слаба е в човека паметта.
Тъй силни – еднодневките суетни.
Снегът затрупа моите лета
със всичките ми Дарове Заветни.

И иска ми се Бог да приюти
Плода ми след живота бързотечен.
Че тук забрава ще ме сполети,
но там, при Него, споменът е Вечен.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

На този свят не съм живял богато
и хич не съжалявам за това.
Доволно ми е, Господи, когато
запомнят Теб от моите слова.

Един строи красивата си къща,
а друг си тъпче пълния сандък.
Роденото от пръст – в пръстта се връща,
затворило съдбовния си кръг.

А аз не искам празен да си ида
със ялова утроба и без плод,
но Вяра на Небето да съзида
за мене вековечния имот.

Че земното все долу си остава.
Не ще го никой горе завлече.
Напусто са и користи, и слава.
Душата с тях не ще се облече.

С дела правдиви само Бог облича,
що дава на човека дух и дъх.
И по-добре е клет да Го обича,
отколкото богат да трупа лъх.

Но тази Правда от света е скрита.
Капан е за безбожните души.
Защо ми е на свят да се наситя,
щом той от моя Бог ще ме лиши?

Не са ми нужни ни сребро, ни злато.
Покрива ги зелената трева.
На този свят не съм живял богато
и хич не съжалявам за това.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Не изпускай въжето, с което
Господ в Своя Завет те държи,
че плътта е товар в битието
и от нея жестоко тежи.

Тя към земното дърпа и блазни.
В лакомия и похот цъфти.
Прави хората слаби и празни –
без надежди и светли мечти.

А в робията – страшна тъмница,
роб въздиша в окови от грях
и се моли дори за искрица
да проблесне сред пълния крах.

Няма лесни рецепти за Вяра!
Слагай кръст на себичната плът!
И зловонният мирис на сяра
ще отхвърли ужилен духът.

Виж! Спасителят спуска въжето!
Всяка нишка се вплита от Зов.
И за Него копнее сърцето
сред тъмата на земния ров.

Свята Правда нагоре въздига
с лъч от утринна светла Звезда!
И изтръгнат от властна верига
срещаш чудния миг Свобода!

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Мили приятели на моята поезия! Тук можете да чуете избрани стихове от стихосбирката „Търсач на бисери“, изразени от мен в поетичен рецитал!

Понесъл тежката си раница
сред вихри и арктичен студ
достигнах стръмната си граница,
от плътска вяра недочут.

Под Хълма – Вавилонски ледници,
досущ на Правдата места,
където бляскави наследници
си гонят светската мечта.

Изпълнени от лицемерие,
докрай двулични по сърце,
пленяват сляпото доверие
на куп замръзнали овце.

А някъде от необятното
ридае в зов един слуга,
че Бог с Огнището Му, Святото,
не ще намерят сред снега.

Но кой му пука от ридания,
когато земният амвон
отдавна е стремеж и мания
в поклонниците на Мамон?

И Царят, ако дойде призори
със Огън, Пример и Завет,
ще трябва да отваря фризери
и чупи статуи от лед.

Уви! Докрай си дадох пламъка,
но Вавилон не се топи.
На ложе ледено в измамата
отдавна сън мъртвешки спи.

Заветът е в последна страница.
Слугата свири със тръба.
Дано от стръмната си граница
души събуди за съдба…

Че Правдата, сред преспи срината,
трепери в своя потрес цял,
и в миг завлича я лавината
на свят, от зло освирепял…

Стефан Главчев
(Възходът на падението)