Автор: classicallpoetry

„Пришелец съм аз на земята…“
(Псалом 119:19)

Когато пришелец си на земята
и като чужд отхвърля те светът,
остава ти една надежда Свята,
че твоят Дом очаква те отвъд.

Че там ще оздравеят всички рани
и няма зло душата да гнети,
а вместо черни гарвани и врани,
Бял Гълъб из простора ще лети.

Събира се огромната умора,
подобно непосилна планина
навред сред върволиците от хора
да срещаш все царицата-злина.

И царят-грях сред блудните да ходи
с корона от бунтовния Содом,
а вярата, обръгнала в несгоди,
да страда за Небесния си Дом.

Във дъното на Чашата дълбока
отрова да се сипе като дъжд,
и злият да я бърка с остър нокът,
та смут да те събори изведнъж…

Но не светът е твоята родина
и не в плътта се ражда сетнина.
Ще дойде миг духът да си почине
при чудната и Свята Светлина.

И горе чак борбата ще приключи,
а писаното в теб ще се всели,
че Вечност пришелецът щом получи
сърцето му престава да боли…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Послушай словата ми, верни и вечни,
и нека ти бъдат Заветен урок.
Любящите хора зоват се сърдечни,
защото ги движи Ръката на Бог.

В беда – милостиви, в блага – всеотдайни,
разпалват сърцата, докосват съдби.
И винаги биват по своему тайни,
далече от всички човешки хвалби.

Събират съкровища в ракли Небесни
и никой от обич не чувства щета.
Преборват тъгата с молитви и песни
и тяхната битка е кръст за плътта.

Добро ги увлича, и Вярност ги пази.
По стръмна пътека оставят следи.
Надмогват над хули, загърбват омрази,
и винаги плуват сред живи води.

На Господ слова са, и хлябове бели.
Дъхти от делата им Зов от Сион.
И греят в душите им светли предели
до Царя, седящ на Преславния Трон.

Любящите хора са Святото семе,
родило на Бога най-славния Плод –
Христос да явяват на точното време
и в Него да бъдат Любов и Живот.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

„И видях престоли; и на тия,
които бяха насядали на тях,
бе дадено да съдят…“
(Откровение 20:4)

Когато имаш Вяра несломима
и тя в Завета денонощно бди,
с два камъка – Урима и Тумима –
докосва Господ твоите гърди.

Уримът е Сапфирът син в Небето.
Тумимът е червеният Рубин.
И щом си ги възлюбил във сърцето
на този свят си Божият Амин.

Свидетелят правдив на Съдията
за бъдните велики векове,
когато обдарен със тога Свята
ще съдиш всички тъмни врагове.

С какъв ли път Уримът се постига
и за Тумима плаща се цена?
Не е ли днес приготвена верига
за тъмното влечуго Сатана?

Животът си превърна ли в присъда
и Примерът в излъскан Божий Меч?
Извика ли: „О, Боже! Твой ще бъда
че Правдата Ти огън в мен е веч…“

Мечтата ти тогава ще е синя
а дрехата – попръскана от Кръв,
и в този свят, подобен на пустиня,
ще бъдеш смел и силен като лъв.

С два камъка – Урима и Тумима –
ще следваш Господ с пламнали гърди,
защото имаш Вяра несломима
и тя в Завета денонощно бди…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Далеч от земна суета
и свят прогнил и безпосочен,
останах извор, да шуртя,
но никога не бях източен.

Заветен верните поих.
Поливах ги с Любов преляла.
И раждаха се стих след стих
от Святост, изначално бяла.

И няма как да бъде сух
творец с дълбокия си корен.
Извира в него Вечен Дух
да следва порива Си горен.

Души с покой да утеши.
Небесен Образ да рисува.
И всяка скръб да потуши,
та в радост клетият да плува.

Извират чистите води.
Събарят земните прегради.
А Господ Бог ще Си роди
в сърцата светли водопади.

Потокът става на река.
Реката във море се влива.
А моят извор все така
шурти в надеждата си жива.

И казвам си до днес: Амин
на тази благост споделена,
та жаждата на не един
да бъде чудно утолена.

Това е Святият Завет
и той в сърцето ми извира:
Поя, защото съм поет
с отдавна напоена лира…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Държава не прави велика!
Велик е само Господ Бог!
А Той не търси политика
или със дявола облог.

Че на световните арени
я няма Славата в Сион,
и само във души смирени
Христос намира Своя Трон.

Помни, че всеки се завръща
при Бога да даде отчет…
И ти, след бялата си къща,
ще видиш Съдника Пресвет.

А Той делата ти под лупа
ще види до последен миг
какво и колко си натрупал
и в Него бил ли си велик…

Събирай Истинското Злато!
Раздавай Божии блага!
Че с тях сърцето е богато,
било сред радост и тъга.

Прибрал в победа гласовете,
нагоре с вяра погледни,
че Царят благодатен свети
напук на земните злини.

И ти в лъчите Му със вяра
живот за Него посвети,
че Той остава Господарят,
готов да съди и прости…

(Възходът на падението)
Ясен Ведрин

(на една приятелка във Вярата)

Животът е избор и всеки избира
в кого да повярва, след кой да върви.
Веднъж се живее. Веднъж се умира.
И вярата в своите битки кърви.

Във вечния бързей на бурното време
се носи сърцето със своя туптеж.
От зов да въздъхне и дъх да поеме,
запазило прицел и пламък горещ.

Животът е избор. И с него съдбата
рисува за Верния точен портрет –
корона от тръни, забити в главата,
и чаша със вино, от Дух и Завет.

Следи по високата стръмна пътека,
огряна от щедри Небесни лъчи,
и мъки с произход от двадесет века,
белязали скули и будни очи.

Животът е изборът, който се случва
веднъж на човека през дух или плът.
Или се отприщва, или се закучва,
но винаги стига до края отвъд…

И нека разумният мъдро избира.
За тежко и леко се плаща цена…
Вината нагоре от Кръв се изпира,
вината надолу… остава вина!

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Пребъдвам вече в златната си есен,
но злато на земята не събрах.
Отец си имам, щедър и Небесен,
и цял живот за Него изживях.

Честит ликувах с Вечните Му тайни
и всичките Му мъдри словеса.
Врати отварях чудни и незнайни
и пълних чаши с праведна роса.

Богатството ми горе се натрупа
и златото ми в Свят ковчег стои.
Имот със него няма да си купя
и зъл крадец не ще го присвои.

Но влязъл в Радостта на Господаря
отново Нему всичко бих дарил,
защото Той сърцето ми изгаря
и в мене Огън всякога е бил.

Пребъдвам вече в златната си есен
и тя от Святи дарове блести.
Един живот във горното принесен
Небесна пролет ще го възвести…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)