Автор: classicallpoetry

Усещам тежката умора
от крайностите разлюлян.
Между венеца и позора
пребъдва чистият ми блян.

Привикнах злият да ме мрази,
и верният да ме цени,
а Господ всякога да пази
живота в скръбните ми дни.

Светът е невъзможно смесен
и сблъскват се Добро и Зло.
Един с произход е Небесен,
а друг е с тъмно потекло.

Един от дявола проклина,
а друг с любов прощава днес.
Това е пъстрата картина
на тежест и противовес.

Огънат ли ми добротата
незлобие ще ме спаси,
дори да блъскат по вратата
слова, подобни на оси.

Отказвам да си пълня взора
с насилие от грешен род.
Между венеца и позора
аз страдам, давайки Живот.

Съдбата полюси обръща
и Бог превратности твори.
Гонител брата си прегръща,
довчера викал му: Умри!

А аз не бързам към венеца
да гледам, слава пожелал,
защото пътят на светеца
минава през позор и кал.

И може би едва накрая,
духът ми щом се умори,
за Бог опозорен, ще зная,
че Той венец ще ми дари.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Поклонът е печатът на съдбата,
създаден да диктува и тежи.
Навел пред господаря си главата,
поклонникът дъха си му дължи.

От пътя си не може да избяга,
когато той е избор осъзнат.
Дългът по право примката затяга
и няма вече връщане назад.

Светът е днес арена на поклони
и сблъсъкът невидим между тях.
От златен трон сред мраморни колони
до гетото в мизерия и крах.

Но винаги сърцето преживява
платената с поклона му цена.
А после, в края, Вечност наследява –
било от мрак, или от Светлина.

Такъв е той – печатът на съдбата.
За избора – невидима юзда.
Пред него се превиват колената
и той в душите прави си бразда.

И мъдро е, преди да коленичи,
човекът Верен Дух да избере,
защото цял живот ще Го обича
и с Него ще живее и умре.

Че после идва неизбежна драма
за хората с погрешния поклон –
да търсят мир, какъвто вече няма
след блясъка на земния им трон.

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Отърси си прахта от нозете!
Тази грозна измамлива прах!
Лицемерът не може да свети,
но е яма на тайния грях.

Като паяк със мрежа оплита
всяка чисто наивна любов,
и за корист, подмолна и скрита,
се преправя на ангел Христов.

Пръст, когато реши, че е птица,
се обръща в прашинки безчет
и си търси върховния прицел –
да е Истина, Дух и Завет.

После лепне за дълги години
и търпят я сърца и души.
Слага маски, най-нежни и фини,
та човека от Бог да лиши.

Тя за Хляба е черната плесен,
а в тесто – фарисейският квас.
С нея плътският бива харесан
и спечелва си титла и власт.

Дава сцена на земни актьори
и събира доволната пръст.
Прах да имат… и вече са горе,
а делът им е сладък и тлъст.

Отърси си прахта от нозете
и от нея извръщай очи,
че мнозина с лъжа са превзети
и към ада плътта им търчи.

Но когато на Пътя задуха
ги погубва първичният страх,
и духът им е в пълна разруха,
Канара щом разменят за прах.

Стефан Главчев
(Възходът на падението)

Когато плевелът царува
над вече запустяла нива,
усилието болки струва
жетварят жито да открива.

С нозе, издраскани в бодили,
в сърцето горест ще разпали,
че свършват всичките му сили,
а няма пръст да го пожали.

Дори десница да протяга
към дребни репеи със сърпа –
един от Правдата ще бяга,
а друг грехът ще го придърпа.

В едното битие суетно
най-мъчно плът се преобръща,
щом черно Зло, хилядолетно,
душите със лъжа поглъща.

Когато плевел е злодеят
в такава запустяла нива,
жетварят тръгва си от нея
и Бог в ръката Си го скрива.

Каквото жънал е – прибира
при Него, в житницата Свята,
а пък бодливото умира,
заплело корени в змията.

И мракът яростен нахлува
да задушава и убива,
защото плевелът царува
над вече запустяла нива…

Стефан Главчев
(Възходът на падението)

Боли несбъднатото семе
след светлия проливен дъжд.
Сеячът, щом си дъх поеме,
посява Зов на шир и длъж.

И с Вяра още се надява,
че ще поникне тук и там,
та нейде в почвата корава
за зрънцето да има плам.

Изтича време благодатно
от две прободени ръце,
но ражда ли Плода стократно
дареното с лъчи сърце?

Каква ли мъка го тревожи?
Какъв ли плевел го мори,
щом Дар Небесен то не може
дори с усмивка да дари?

Спестява тъжните въпроси
сеячът с много семена,
че само Бог е, Който носи
на Кръст човешката вина.

А той ще продължи да сее
Завета Му околовръст,
дори от студ да леденее
себичната човешка пръст.

Ще дойде време от торбата
последно семе да дари,
и поизмъчен от съдбата
на колене да се смири.

Пося слова неизразими
на Утешител чист и Свят,
но случи на безплодни зими
и блъсна го човешки хлад.

Какво пък? Той поне опита
и своя дълг не угаси,
но с Вяра, всякога открита,
души поиска да спаси.

Едно несбъднало се семе
в душата на сеяч боли,
а днешното жестоко време
Голгота е, като че ли…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Не искам слава, и не моля
за блясък и авторитет.
Оскар за главна мъжка роля
не ми стои на дневен ред.

Сред земните аристократи
да бъда мумия с костюм,
и егото ми да се клати
от всичкия възторжен шум.

Но тези да ми бъдат нека
словата без излишен грим –
избрах си стръмната пътека,
а не червения килим.

Че филмът, в който аз играя,
е от живота ми по-жив…
С лъчи пронизан от Безкрая
да пия жребия горчив.

Не учих от сценарий фрази
и нямах земен режисьор.
Светът до ярост ме намрази
и ме обрече на позор.

Не бях реклама на плакати
и звездно име от афиш.
Сред хора тлъсти и богати
не търсех светския престиж.

Запомних с мъдрост несъзрима –
човешкият поклон тежи.
И всеки своя бог си има
един живот да му дължи…

Избрах си моя. И не страда
духът ми в избора си Свят.
Не чакам преходна награда
от Вечната Му Благодат.

Че тя не е любов по сметка,
но Кръст, на който плът боли.
И вместо златна статуетка
приех венеца от бодли.

Живях във Святата Му Воля
и ще живея занапред.
Оскар за главна мъжка роля
не ми стои на дневен ред…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Една утеха днес ме утешава
от клещите на грубата печал –
че срокът неизбежно се скъсява
в живота, който Господ ми е дал.

Не ще се върнат дните ми предишни
и до Мига тъй близо съм почти.
Остана сред тревоги и въздишки
една Мечта с надежда да пламти.

Да свърши заповяданото време
на този свят, греховно ослепял,
и всеки негов жител да приеме
от Бога отредения си дял.

Земята щом направи обиколка
край слънцето в космичен оборот –
отива си година скръб и болка
на времето в зададения ход.

И няма в мене ген хилядолетен
да бих живял, подобно Матусал.
Животът ми, записан и прочетен,
отгоре Някой Друг е предузнал.

Със Него неизбежно имам среща,
но нека Той годините скъси,
че чака Го Мечтата ми гореща,
която леден студ не угаси.

Която вече дните отброява,
като затворник, срока изтърпял.
Да свършат битки, ярости и врява
и да приключи грубата печал.

Да блесне Меч над демони и мърши,
а в облаците да летят коне…
Товарът ми, износен, да се свърши,
пред Бог когато свия колене.

Във този Миг душата ми е впита,
като Мечта над всичките мечти.
А времето на злия свят отлита
и час по-скоро нека отлети…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)