Автор: classicallpoetry

(По шеста глава на Пророк Даниил)

Дори да го хвърлят при лъвове в яма –
на злите допуснат е срок.
И няма трагедия страшно голяма
в живота на Божий пророк.

Той своята чаша до дъно изпива,
дори от пелин да горчи.
Не трепва от ничия зла съпротива
и страх не задържа в очи.

В ръката Господна и звярът притихва,
най-кротък пред Бога лежи,
когато сатрапите трупат си лихва
от хули и мръсни лъжи.

Във битка с човешката злоба безмерна
сред лъвове слязъл е Лъв.
Те кланят се Нему във ямата черна,
изгубили жажда за кръв.

На утрото после излиза пророкът,
изпълнен от Мир, невредим.
Не среща душата му участ жестока
в живота, на Бога дължим.

Ръмжат зверовете и ярост постига
лъжците в дълбокия ров.
А Господ слугата Си в Слава въздига,
понеже е Верен, Христов…

И този до днес е последният прочит
на случка от зли времена.
Да имат човеците Вяра и почит,
когато блести Светлина.

В сърцата отворили верен прозорец,
да гледат нагоре, в Сион –
към Онзи Всевечен и Свят Миротворец,
седящ на Преславния Трон.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Духът Господен зов изрича
и Святост в думите искри.
Исус се ражда да обича
и чудеса да сътвори!

Съдбата с прицел е далечен
и следва стръмния възход –
да стигне светлия и Вечен,
на Бога посветен Живот.

Една надежда всеки има
на този стар и грешен свят,
че само с Вярата незрима
остава истински богат.

И колкото и да раздава,
пак празен няма да е той,
защото Божията Слава
е пълна със блага безброй.

Понесен, Кръстът я докосва.
Юнецът в жертвата тежи.
И все едно какво му коства
Завета Свят да удържи.

Голгота е Врата към Бога.
Христос е Камъкът с крила.
И всяка земна изнемога
в Духа победа е била.

А Той все още зов изрича
и всички в Себе Си зове.
Исус се ражда да обича
във дъщери и синове…

Да бъде чистият им Огън
и в тях да разгори пожар,
преди да ги яви пред Бога
във Възкресение и Дар.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Светът към пъкъла залита
с лъжи безпаметно пиян.
За Правда никога не пита,
изгубил чест, морал и свян.

С тотеми, идоли, кумири
душите дяволът лъсти.
И страсти, щом човекът дири,
от тях ще се опропасти.

Вестта на Господ Бог е блага,
а пък неправдата вони.
Нечестието примка стяга
над непростените вини.

Пропадат евтини лекета
във своя устрем късоглед,
подобно гръмнала ракета
след някакви секунди пет.

И гледат в бъдното далече
сълзящите от скръб очи.
Да идва този свършек вече
злините в миг да заличи.

Дъждът душите да измие.
Роса от Правда да блести.
Животът благ да се открие,
когато Бог го възвести…

И чудната Надежда Свята
да видят всички племена,
че Цар дошъл е на земята,
и ще царува в Светлина.

Светът към пъкъла залита
и в него цял ще изгори,
преди Христос с Небесна свита
нов свят честит да сътвори.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

„Моето иго е благо,
и Моето бреме е леко…“
(Матея 11:30)

Тя, Вярата, е много лека,
когато пръст не й тежи.
Издига в светлото човека
и там мечтите му държи.

Преборва страхове, прегради,
и стига до Престол дори.
В крилата й, орлово-млади,
Небесният копнеж гори.

Тя, вярата, е много тежка,
когато я пришпори плът.
Пълзи под слабостта човешка
в широкия от гибел път.

Стреми се към живота сладък,
избрала лесните неща,
но във световния упадък
докрай поглъща я нощта.

Тя, Вярата, е огледало…
И в нея Образът е зов.
Сърцето, Кръста си избрало,
пребъдва във Духа Христов.

Човекът, в Пътя щом пътува,
докосва Святия залог,
че всичко Вярата си струва,
когато я притегля Бог…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Спомни си Петър – там, на двора,
край огъня глава привел,
и сред гъмжилото от хора
внезапно как пропя петел.

Той три пъти изкукурига,
преди във тъмното да спре.
А пък рибарят запремига
и сам поиска да умре.

Христос към него се обърна –
смирен, охулен, поруган.
И щом за кратък миг го зърна,
през Петър мина ураган.

Че думите Му той си спомни
и срам душата му вгорчи,
когато Святи, чисти, скромни
погледнаха го две очи.

Дали светът, от мрак отровен,
днес има нужда от петел,
да би усетил се виновен
в греховния си безпредел?

Да би съдбата си изплакал
и взор обърнал към Исус…
Едно прощение дочакал
в затвора си, без Бога пуст.

На пръсти се броят петлите
и ярост земна ги гнети.
О, грешни! Докога ще спите
и дух лукав ще ви върти?

Един рибар с любов понесе
в духа си цяла Канара,
а примерът му жив до днес е
в петли с проскубани пера.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

(На една приятелка във Вярата)

Когато се въздига плява,
а Храмът е съборен плет,
човекът в Бога оцелява,
щом има вяра-слънчоглед.

Не може с нея да изгуби
лъчите Святи на Христа,
защото истински ги люби
от утрото до вечерта…

От изгрева лазурно златен
до залез кърваво-червен,
животът му е благодатен,
принесен Богу всеки ден.

И знае слънчогледът верен,
че топли своите зрънца,
а в своя Господ ще намери
Любов от хиляди сърца.

Че Той е Слънцето, Което
блести над всички светила,
и всяка вяра на Небето,
за Него жива е била.

А щом Го следва в зов изречен,
в лъчите на Свещен Завет,
пребъдва в Смисъла си Вечен
човекът с вяра-слънчоглед…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Художникът с бои рисува.
Христос – със Святите слова.
Но кой и как това тълкува –
въпрос на верни сетива.

Картината е твърде суха
и Дух от нея не струи.
Остава сляпа, няма, глуха
зад изветрелите бои.

В словата Образът се ражда
и следва Светлия Си Път –
да бъде на сърцето жажда
и в Правда да блести умът.

Дано докоснал би мнозина
и в Него полетят мечти,
че днес Христовата картина
е дорисувана почти.

И утре, щом Отец съзре ни,
и види Своя Светъл Син,
от Мир и Благодат огрени
ще влезем в Дом небесно-син.

И лъч прекрасен ще ликува
във всеки благодарен глас:
Исусе! В мен се нарисува
и Вечно Твой съм вече аз!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)