Автор: classicallpoetry

Получиш ли от Бог таланти
не ги заравяй във пръстта,
че тя свалила е гиганти,
били в небесните места.

На дар, получен от Небето,
не слагай никога цена,
че ще потънеш неусетно
във ямата на Сатана.

Не пускай слава да те блазни,
че земна гордост кърми тя,
и дните ти ще станат празни,
като изсъхнали цветя.

Ласкателите дръж далече
с измамливите гласове,
че словото им остър меч е,
готово да те прикове.

На шепотник не хващай вяра
и клюките му отречи,
че той е като плъх в хамбара,
готов да цвъка и цвърчи.

Лика си опази от бръчки
и дрехата си от петна,
а пък изсъхналите пръчки
сравни с невярната жена.

Един Учител в небесата
си имай от зори до мрак,
и Пастир Го зови в душата –
Заветен, Истинен и Благ.

Смири живота си пред Трона,
ръце протегнал към Отец,
и вместо земната корона
търпи трънливия венец.

Живей със Праведната Вяра
във свят от пепел, прах и дим,
и Господ сам ще те докара
до Царството Си невредим…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

(Размисли върху Марк 11:13-14)

Защо ли есенни дървета
растат на стръмния ми път,
когато в Любовта Заветна
най-скъп и ценен е Плодът?

С лъчите слънцето ги сгрява
и облак напоява с дъжд,
но Плод дърветата не дават
в живота си един и същ.

Линеят сякаш сред пустиня
в безплодие и пустота,
напомнящи една смокиня,
Христос подлъгала с листа.

Поиска Той да Си разкваси
устата с някой сладък Плод,
но сам притури на Скръбта Си
дърво, лишено от Живот.

С такива есенни дървета
напълни се светът… Уви!
Душата с тях остава клета.
Сърцето, лъгано, кърви…

А клоните им аз не бива
да тръскам, търсейки ответ.
Дори и Господ с Вяра жива
не стопля корени от лед.

В сезона коравосърдечен
ще чуят Неговия Глас,
с една присъда в Гняв изречен:
„Да няма Плод измежду вас!

Без полза слънцето ви свети
и дъжд поеше ви с води,
щом в клоните, от мрак превзети,
Плодът не ще да се роди…“

Преглъщам своята несрета
да търся Дух сред пръст и плът.
Гора от есенни дървета
расте на стръмния ми път…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Безусловната обич е скъпа.
Тя е чудо, родено от зов.
В нея всяко сърце се окъпва
от роса на свещен благослов.

Надживява най-страшните бури
и зарежда се с пламък висок.
А във нейните светли контури
просиява ръката на Бог.

Безусловната обич е струна.
В миг докосната – чиста трепти.
Тя е дух, от Твореца целунат,
и е ключ към Небесни врати.

Тя раздава, без нищо да иска,
и стопява грамади от лед.
Във нозете на клетник е ниска,
а в очи на молител – Завет.

Безусловната обич е птица.
Тя в Небето със вяра гнезди.
И със кротост на бяла девица
сее семе и ражда звезди.

Като Дъх от Дъха на Твореца
или лъч, сътворен от лъчи,
тя е Вечният блян на светеца
да докосне Олтара с очи.

И живот изживял като песен,
своя дар във поклон да сниши
пред нозете на Царя Небесен –
Любовта на добрите души…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Самотата е дом на Светия.
Тишината е Божий тефтер.
А със Огъня Свят на Илия
се отключва Небесен безмер.

От Кармил се докосват звездите.
В пещерата духът е смирен.
И Йордан си отдръпва водите,
щом си с Вечност от Бога дарен.

Ветровете върхът укротява
и от тях не възниква беда.
А под смриката Ангелът дава
бяла питка и стомна с вода.

Цяло адово войнство трепери
от излъскан със Правдата Меч,
и с присъда от Святите сфери
над Ваал иде гибелна сеч.

Сред нищожни под слънцето сили –
има Сила със Вяра и Дух.
В колесница жребец ще изцвили
и ще пламне от Святост кожух.

За да блесне светилник в Олтара
и остави всевечни следи…
Тази чудна Илиева Вяра
нека блика у мойте гърди!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

„…станахме до днес като измет
на света, измет на всичко…“
(1 Коринтяни 4:13)

Доволни са църковните метли,
че всяка в миг словата ми измете.
И мен, ако от мъка ме боли –
то празник е честит за враговете.

Бунището превърнах на амвон
и там реших мечтите си да лея –
за твърде благодатния Сион
и Смисъла оттатък Галилея.

Да бъда измет стана ми съдба.
На църквите – отречен и омразен.
Започнах си самотната борба
от вяра пълен, и от слава празен.

Ридание и скръб не доживях
да ги дочуя в моите палачи.
Тъй чужди са на гърления смях
злините, от които някой плаче.

Горях в неугасимия си плам.
И книгите ми смачкани горяха.
Ръце протягах, искайки да дам,
когато на пазар пари звънтяха.

Разбрах тогава… Пропаст ме дели
от куп души, пред вярата ми клети.
Обичат те с църковните метли
излъсканата сграда да им свети.

Изметен съм… И нека съм такъв!
Позор за всеки устав и доктрина.
Но вярвам, че над мене капка Кръв
по-силна е от клетви на мнозина.

И даже, от света опозорен,
ще нося козинявата си дреха,
защото в дух, от Бога озарен,
Христос е съвършената утеха…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

„Помнете Лотовата жена…“ (Лука 17:32)

Живея с неизбежната раздяла,
дошла към изтощения живот,
и свети ми в главата посивяла
историята с праведния Лот.

Преди да падне огън от Небето,
напусна той едничкия си дом,
но беше разделена във сърцето
жена му, непрежалила Содом.

За кратко тя очите си обърна
към мястото на грях и произвол,
но в този миг Гневът я бе превърнал
в една бездушна статуя от сол…

Какво ли днес с душата ще се случи,
когато Бог от грях я отстрани?
Ще иска ли смирена да се учи
от Неговите властни съдбини?

Готова ли е в Святостта да бяга,
когато Огън скверното гори,
или до край от болка ще се стяга,
че старото не ще се възцари?

Не искам лъх от мириса на сяра,
и помен от погиващия свят.
Покварени във слабата си вяра
отстъпниците тичат към разврат.

И гледката е скръбна пред очите
от хилядите Лотови жени…
Защо отново към Содом търчите,
та евтиният грях да ви скверни?

Живейте с неизбежната раздяла,
сега и днес… Не утре и отвъд!
Простената душа остава бяла,
когато следва Праведния Път.

Че само тук със острото на Меча
Христос пронизва стария Адам,
и този свят смалява се далечен,
а в новия се влиза, като в Храм.

С онази Свята, истинска надежда,
когато плът от Дух се умъртви,
и никога човекът не поглежда
към задното, но в предното върви….

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

(В памет за Васил Левски,
Апостолът на Свободата)

До днес поглежда ме от снимка
един от Святите мъже,
платил за Вярата си с примка
от най-предателско въже.

Звезда да бъде в мрачината,
сияйна за един народ,
та да възправи колената
от петвековния хомот.

Светило ражда се от Огън
в сърцето бурно разгорян.
И само преданият Богу
със Правда в бъдното е взрян.

И Дяконът с надежда жива,
принесъл себе във Дар,
като Апостол си отива
при своя Свят Небесен Цар.

А Примерът му още свети
във мрачните ни времена.
Че Левски – Лъв е за поети,
и във килии – Светлина.

Да счупи тежката прокоба
над сиромашките души,
че вкусва Свободата робът,
веригите си щом строши…

Ясен Ведрин
(Хрониките български)