Автор: classicallpoetry

Не се стремете към човешка слава.
Величие напразно пръска тя.
Велик е Онзи, Който повелява
било в живота или след смъртта.

Суетен е възходът на земята,
дори обсипан с власт или пари.
За кратко станал прицел за сърцата,
безбожникът все пак ще прегори.

В двубой неравен с тленната обвивка
ще сбръчка чело, скули и ръце.
И гордостта, като шампанско пивка,
горчилка ще е страшна на сърце.

На времето реката ще го влачи
към винаги последната врата,
където блясък нищичко не значи
след вече отлетелите лета.

Духът напуска плътската черупка
и, кой го знае, где ще отлети…
След славата останала е дупка,
и в нея никой няма да прости.

Там името престава да е златно
и вече няма твар да го цени.
Не ще се върне никога обратно
величието в миналите дни.

И истински Великият тогава
ще пише сетнината му отвъд…
Не се стремете към човешка слава,
че тя е ров в измамената плът.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Недей залита в „про“ и „анти“.
Борбите светски примижи.
Небесните Си диаманти
в ръката Господ ги държи.

Народите във злоба люта
са вкопчени от зъл тиран.
Не спират даже за минута
да бъдат пешки в пъклен план.

Не хващай на идеи вяра,
които бранят земна власт.
Поклоните вървят с поквара,
а тя – с дежурния си бяс.

Помни, че земните корони
раздава тъмен исполин.
И най-значимите персони
в ръката му са пластелин.

Той както иска ги огъва
и мачка с тъмния си дух,
че всеки с чук Христос разпъва,
за Правдата Му сляп и глух.

Позор е всяка политика,
понеже раждат я лъжи.
Тя земните с лукавство вика
и там от червеи гъмжи.

Човек се блъска и завлича
от всички ветрове накуп,
а духом този свят прилича
на мъртъв и зловонен труп.

Недей залита в „про“ и „анти“.
На Господ камък ти бъди.
И най-големите гиганти
прояжда Злото във гърди.

Грехът им непростен се трупа
в грамади за ответен Гняв,
когато Меч Свещен от упор
ще ги прониже величав.

Отхвърлил земната тревога
и скрит във Свята Благодат,
помни, че Царството на Бога
сега не е на този свят…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Дворци от пясък ще се ронят
от напористите вълни,
дори особи със корони
да ги обвързват с бъднини.

Висока кула ще се срути.
Издигнат бент ще се строши.
Молитви ще висят нечути,
щом няма кой да утеши.

Блестящо злато ще ръждяса.
Среброто ще се потъмни.
А евтината висша класа
ще падне в черни дълбини.

Ще рухнат борси и пазари.
Валутите ще бъдат в крах.
Небесен Камък ще удари
нозете на велик монарх.

Светът ще рухне – стар, отровен.
По тъмен образ сътворен.
И в най-ужасните окови
ще чака Съдния си ден.

Змията под печат ще съска
от бездна, станала затвор.
И вече няма да е дръзка
в пръстта, приготвена за тор.

Изгубил всичката си слава,
сред езеро ще кряска звяр,
и във потоците от лава
ще бъде най-проклета твар.

Една утихнала планета
ще иска от Небето дъжд,
та всичката й тленност клета
да се измие изведнъж.

В катарзис Свят да потрепери.
Пред Бог да се смири съвсем.
А Той, от Вечните Си сфери,
да я превърне във Едем.

Написаното ще се случи.
Ще стане в бъдещите дни.
Дори сега да лае куче,
когато лъч го осени…

Дори сега да вдигат врява
къртици в лепкавата пръст,
Сам Господ времето скъсява
до този страшен земетръс…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

„Може ли слепец слепеца да води?
Не ще ли паднат и двамата в яма?“
(Лука 6:39)

Невидим нека да остана
с нищожна някаква следа.
Аз бях Заветната покана
от най-прекрасната Звезда.

Препънах в себе си мнозина,
че нямах земен ходатай.
И дявол челюсти раззина
със гняв да ме погълне май…

До днес със вяра оцеляла
превръщам себе си в слова.
И още е по чудо цяла
прошарената ми глава.

Че нея в злоба не пребиха,
тъй както Стефан зверове.
А той, дори в смъртта си тиха,
готов бе милост да зове.

Дано пребъда благодарен
с пелина тъжен и горчив.
Дори похулен и ударен,
но в моя Бог навеки жив.

Да нося страшната присъда,
каквато сам си пожелах.
От земните царе пропъден
и в паствата им – сиромах.

Творецът в мен пари не струва,
щом всичко свое подари.
На този свят не ще векува.
Не ще го слава озари.

За Кръста кандидати няма.
Пред Бог ще се явя самин.
И Той дано ме пусне Храма,
живот за който бях един.

Да ме почувства като рана,
която Сам е преживял…
Невидим нека да остана,
от слепи – стъпкан като кал.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Войната е отдавна тука.
Бучи над скръбните души.
И бесен дух, размахващ чука,
нечисти съвести троши.

Плътта, уви, не я съзира.
Тя вижда земните войни,
където хиляди умират
по хълмове и долини.

Светът не може да надскочи
обречения си затвор.
Виновник няма да посочи
за ничий крах или позор.

Събира труповете в яма.
Надъхва смъртните за бой.
Но страшната война голяма
пак няма да я види той.

Тя става явна чак след гроба,
оттатък смъртната врата,
където в мир или прокоба
духът посреща Вечността.

А той не може да загине
и бъдното да си спести…
Или безславен ще се срине,
или прославен ще блести…

Че има битка най-съдбовна
на злия мрак със Светлина.
И тя е страшната, вековна
и непрекъсваща война.

Победа в нея е възможна,
когато вярата е щит,
и всичката тъма безбожна
побегне в ужас страховит.

Че само и едва тогава
откъм Христовата страна,
човекът Злото побеждава,
платил най-скъпата цена.

И със венец на победител
напуска този свят без стон,
да влезе в тихата обител
на Благодатния Сион.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Неверието черен трън е,
а Вярата е лотос бял.
Човекът винаги ще жъне
това, което е посял.

Един ще има пръстна нива
и червей в нея ще пълзи,
а от реколтата бодлива
ще дойдат мъки и сълзи.

А друг ще сътвори градина,
събрала Божии лъчи,
та от година на година
да радва светлите очи.

И нека никой не роптае
за жътва щом настъпи ден.
Каквото си посял… Това е
животът, с избора роден!

Едната воля! Тя решава
в сърцето главния въпрос…
Извикай пред Отец тогава:
Избрах си Вярата в Христос!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Във свят безбожен и неверен,
с лъжа душите поразил,
бъди с очи в Небето вперен
като един Натанаил.

Че слизат ангели отгоре,
тъй както Господ обеща,
да бъдат Вечната опора
от нашия Любящ Баща.

Не всеки може да ги види
със бляскавите им крила.
Затъват хората в обиди
и оскотяват в теглила.

В борба за хляба си насъщен,
в тревоги, в скърби, в земен гнет,
безверието ги затръшва
в тъмницата на враг проклет.

Да носят с месеци, години,
окови с тежки железа.
И няма „Господи, прости ни!“
дори в търкулната сълза.

Когато се промъкне здрачът
и властват мрак и тъмнина,
безмълвни ангелите плачат
пред всяка сторена злина.

Човекът с Дух се окрилява
и с вяра може да лети,
но трябва му сърце в жарава…
И от жаравата – мечти.

Ръце нагоре да протяга.
В молитвен зов да се крепи.
Да лепне по очите влага
и да не може да заспи.

Едва тогава чудо Свято
ще сбъдне новия му ден.
В сърцето ще нахлуе лято
с крила от ангел озарен.

И в Славата на Бог двамина
ще имат светли небеса,
да ходят в Райската градина
сред чудни капчици роса.

Небе, отворено от вяра,
в душата синьо ще трепти.
Строшил тъмницата на звяра,
помни: Натанаил си ти!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)