Автор: classicallpoetry

„Огън дойдох да хвърля на земята;
и какво повече да искам, ако се
е вече запалил?“ (Лука 12:49)

Езикът на Христос, Небесен,
докрай в живота си учи,
че той се лее като песен,
и като музика звучи.

Не са ти нужни преводачи
и речник даже не търси.
Пред Бог, когато някой плаче,
Той винаги ще го спаси.

Любов на всичките езици
е Огън, даващ топлина.
„Обичай“ щом ти бъде прицел
ти знаеш думичка една.

След нея следвай втора, трета,
изпълнени от Вечен Дух,
и за човешката несрета
не ставай сляп, не бивай глух.

Че всяка дума е родена
на Бога в огнената пещ,
и у човека осветена,
тя вече прави го горещ.

Каквото на Исус сме дали,
Той много повече е дал…
Небесен Огън да запали –
така сред всички е живял.

И с думи живи ни зарече,
с Език, в Делата Му пресвят.
Пристига Царството Му вече,
а тук мнозина още спят…

Учете думите, учете,
че скоро ще настъпи ден,
със жителите на Небето
да водим разговор свещен.

И който знае им Езика,
ще бъде сам един от тях…
Духът му от възторг ще блика.
Сърцето ще е пълен мях.

Езикът на Христос, Небесен,
в живота щом е опознал,
на Бог в Олтара е принесен
и ненапразно е живял.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Всяка котва сърцето си вика.
Там, където я пуснеш – тежи.
Тя изпълва с копнеж мъченика
във Небето със зов да кръжи.

Зад съдбовната светла завеса
да прониква със Свят благослов,
и да знае мечтите къде са
преизпълнени с Дух от Любов.

Помъдрял от житейските бури
да се скрие в най-чист мироглед.
Че си струва, щом Господ притури
скръб и болка в живота му клет.

Котва само със тях се обръща
да потърси висок небосвод,
даже грозен светът да се смръщва,
че посоката има си брод.

Всичко тленно в борби остарява,
без вървежа да върне назад,
но сърцето до кръст се надява,
щом го тегли Небесният Град.

То смирено с надежда се кротва
и жадува през всичките дни
да потъне при своята котва
в озарени от Бог висини.

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Пирува с първенците Валтасар
и вдига тост със чаша във ръката.
Търкулнатият от измама зар
корона му е сложил на главата.

Във царството си пръв, незаменим,
да се гордее с тежката си слава,
но в ноздрите на Бога да е дим,
какъвто силен вятър разпилява.

Пирува царят. Виното шурти.
Очите му от пиене са мътни.
В стените на палата лъч блести
и пръсти се явяват, някак смътни.

Изписват думи в каменния зид
и карат Валтасар да изтрезнее.
„Какъв е този надпис страховит?
Къде е тълкувателят? Къде е?“

Пристига скоро Божият човек
написаното с мъдрост да тълкува.
„Претеглен на везните, ти си лек
и славата ти шепа пръст не струва!

А царството ти днес се раздели
и дните ти са вече преброени,
че с Божието злато весели
сам себе си и своите хиени.

Властта ти свърши. Беше тя дотук.
Ще я разграбят перси и мидяни.
А ти смири се, щом Небесен чук
наказва те със думи провидяни…“

Във тъмна нощ издъхва Валтасар,
със копие пронизан от засада. 
Търкулнатият от измама зар
завлича в миг душата му във ада.

Та в бъдни на земята времена
да помнят всички що е земна слава…
Короната се носи, но с цена,
която в черен мрак се издължава.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Когато езикът, мъчително сух,
от ада молитви изрича,
остава Отецът далечен и глух
и в лютата скръб не наднича.

На грешника празния земен живот
е гледал през всички години.
Ръце е протягал към жалкия скот,
но той е послушал гадини.

Съдбата е избор. Животът е път.
Смъртта е врата в сетнината.
И всичко се струпва, когато отвъд
претегли духа Съдията.

И няма за скверния златна среда,
събираща чисто и мръсно.
Не пие ли приживе Жива Вода,
оттатък за нея е късно…

Оттатък е Правдата с острия Меч.
В лъчите докрай безпристрастна.
Да прати злотвореца твърде далеч –
в тъмата, от мъки злощастна.

И нека от думите гняв не расте.
Роптание нека да няма.
Че само за живите хора са те,
преди да са паднали в яма.

Мислете за мен, като пътния знак.
За грешника – „Стоп“ преди края.
Че щом си отиде, погълнат от мрак,
не мога дори да го зная…

Тогава ще иска, мъчително сух,
към Бога слова да изрича.
Но кой днес остава далечен и глух
и в Божия Зов не наднича?…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Не излизай от Святата Книга!
С нея бягаш от светския плен.
Тя духа ти високо въздига
и го прави в лъчи просветен.

А пък нейните светли корици,
що задържат свещен стихослов,
са крилата на верните птици,
полетели със Дух от Любов.

Не излизай от Святата Книга.
Тя родена е в пламенна пещ.
Нека Хлябът от нея ти стига –
бял и дъхав, олтарно горещ.

Че със Правдата щом те засити,
имаш Сила за славни дела,
да си пратен от Бога вестител
до човеците с куп теглила.

Не излизай от Святата Книга!
Меч двуостър от нея блести.
С нея чупиш желязна верига
и събаряш тъмнични врати.

А душите, от мрака пленени,
вкусват чудната в Дух свобода,
за да следват със Слово родени
пътеводната светла Звезда.

Не излизай от Святата Книга,
но довека във нея бъди!
Тя на Господ е благото иго
и се носи със волни гърди.

Тя е Смисълът, който си струва
до последния дъх или стон,
щом със нея човекът пътува
от земята до Хълма Сион.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Понесъл кръстните си рани
платих високата цена,
да дам най-светлите покани
на люде в грях и тъмнина.

Годините ми се вгорчиха
от блудница с огромна власт.
Търговците й се опиха,
царе я любиха в екстаз.

Сред шумни пирове, банкети,
тя земните души плени.
Поканите ми, неприети,
безумци стъпкаха встрани.

И жертвата от куп години
потъна тиха в печалта.
Доволни кучета и свини
докрай ме хулеха в калта.

Изпих си чашата горчива
до дъно в дългия живот.
И виждах накъде отива
проклетият от Бога род.

Той няма от покани нужда.
Жених си има свръхбогат.
Любов Христова му е чужда
и мрази всяка Благодат.

Сергия дай му – да търгува.
Да има стока на пазар.
А във сърцата да върлува
лукавият му тъмен цар.

Поканите вземи Си, Боже,
похулени от куп души.
Че блудницата днес не може
от грях и лъст да се лиши.

Тя земна винаги остава,
с обърнати към мрак очи.
И никаква Небесна Слава
не ще я трогне със лъчи.

Понесъл кръстните си рани
духът ми в Теб се упова,
че тези бляскави покани
не са изсъхнала трева.

Но тук и там, в света обречен,
откриха Твоята роса –
за онзи Миг, красив и вечен
на Сватба в Святи небеса.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Крещи от гняв Иродиада
пред дух ужасен и жесток,
че царството й много страда
от Меча на един пророк.

Прокарва своите идеи
и в хората посява смут.
Царе нарочва за злодеи
и плаши общия уют.

Да падне тази нетърпима
и вечно дразнеща глава,
та мир във царството да има…
Какво по-нужно от това?

Възмездието заслужава
дори вестител на Христос,
а тя сърце да утешава
с глава на сребърен поднос…

Крещи от гняв Иродиада,
но друг е вече този свят.
Царете древни са във ада,
а имат днешните рахат.

Лисици тлъсти и доволни
със визии за земен рай,
лежат в леговища охолни
и мляскат, като казват: Дай!

Расте и се уголемява
един църковен Тиатир,
събрал от чародейства плява
в Иродиадиния пир.

А Мечът? Той ще се стовари
с Ръката Праведна на Бог
над всички нечестиви твари,
презрели Слово от пророк…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)