Автор: classicallpoetry

Недей скърби, когато безуспешен
останал си на този мрачен свят.
Престолът на успелия е грешен.
Цената му – противна като смрад.

Владеят само гърбави земята
със погледи към пръстния си рай.
След тежките поклони пред змията
завинаги са свити на кравай.

Глава към Бога никой не повдига
от земните богатства вцепенен,
и влачи си проклетата верига,
с която във духа си е пленен.

И кой е за оплакване тогава,
погледнат в сетнината си отвъд?
Тъй преходна е купената слава
с лукава съвест, пазена за съд.

Тъй властни са решетките, с които,
държи душите падналият княз,
че клетникът щастлив е на открито,
свободен от имот, пари и власт.

Да бъдеш аутсайдер просто значи,
че вече си от другата страна,
и нямаш във живота неудачи
от никакъв поклон пред Сатана.

Че князът дава, но отпосле взима…
Измамени – душите са му дял
в дълбока пропаст, всякога незрима
за онзи, който грешно е живял.

Че този свят обрича на прокуда
онези, над които не владей…
А другите – със примката на Юда
са жетва на върховния злодей.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Душата ми е вече уморена
скръбта от този свят да отрази.
Покрита е духовната арена
с пролята кръв, с пресъхнали сълзи,

на съвестта със костите строшени,
на алчността с кръвясалия щит,
и вече поразените мишени,
в които зее ужас неприкрит.

Смълчават се души, без капка сила,
когато ги заплаши Голиат,
и всяка най-позорно се е свила
в поклон пред демоничния преврат.

Да пуснат Злото в себе си, дълбоко.
Лъжите да приемат с плахо „да“.
И вихърът на бясната жестокост
след миг да ги превърне на ръжда.

Уви! Това е краят неизбежен,
на свят, отхвърлил светлите слова.
Дори да бях в делата си прилежен
мнозина към Христос да призова,

останаха сърцата тъй далеко
от верните малцина покрай мен,
че казах си накрая: „О, човеко!
От гибел Вавилон е поразен!

Не се лекува грешник под измама,
която му внушава, че е здрав!
И изход пред излъганите няма,
но само ров за идещия гняв…“

Душата ми е вече уморена.
Дано Отецът Свят я облекчи.
Че беше тя тревожната сирена,
готова сто години да бучи.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

„И Давид играеше пред Господа
с всичката си сила…“ (2 Царе 6:14)

Пред Господ твоя Бог танцувай,
препасан с лен, като Давид!
И в Него винаги ликувай,
от праведната Кръв умит!

Че днес Спасителят скъсява
годините на този свят,
и всяка мимолетна слава
изчезва като лъх назад.

Остават Любовта Му Свята
и Правдата като скала,
със нас да бъдат на земята,
повдигнем ли към тях чела.

Награда някой щом получи,
от радост истинска цъфти,
и бликва му в душата ручей,
готов задълго да шурти.

А щом вода така се движи,
когато чиста се възлей,
оставил всичките си грижи,
духа си в Бога разлюлей.

Бъди Му благодатна птица!
Бъди Му горския елен!
И с дух, избавен от тъмница,
танцувай, с вяра окрилен!

Че тръпнат ли нозете боси
по избуялата трева –
Давидовият Бог те носи
из Свойта Вечна синева!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Влез със вяра в Живота на Бога
и не казвай, че просто си жив.
Даже звярът си има бърлога,
но без разум е всякога див.

Във Небето през Порти се влиза
с Път Христов, озарен в Светлина,
но при днешната дяволска криза
ще платиш най-висока цена.

Куп съблазни Спасителя скриват
и духът е в затвор окован.
Сребролюбците с догми убиват.
Богохулството няма таван.

А тогава, щом искаш да зърнеш
онзи Път, от Исус вдъхновен,
трябва взор към Отец да извърнеш,
та да бъде светът поразен.

Да притеглиш Небесното в близост
и да разпнеш себичната плът.
Всичко горно в света да е низост.
Всичко долно – да бъде върхът.

От презряното Правда да свети
и с гръмлива тръба да звучи,
за да имаш лъчи за нозете
със събудени в мрака очи.

Превъзмогнал над всяка измама,
да се върнеш щастлив у Дома,
там, където противници няма,
нито зло сред ужасна тъма.

Там, където изчезва тревога
и дъхът не е тъжно горчив…
Влез със вяра в Живота на Бога
и пребъдвай в Завета Му! Жив!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Това е месецът, когато
светът ужасно ме гнети,
защото във зловонно блато
нагазват хорските пети.

Измислен дядка със елени
подкарва своята шейна,
и гледат всички възхитени
привидната му светлина.

Той вечно пие Кока Кола
и в цветни лампички блести.
И от витрините във МОЛ-а
души готов е да лъсти.

Пронизва пищните реклами
и иска светския поклон.
Да паднат господа и дами
в тресавищата на Мамон.

Търговците да пълнят каси,
а „Джингъл белс“ да ги крепи,
и да начешат в миг страстта си
безброй привлечени тълпи.

А във предпразничната врява
да не попита ни един:
Такъв поклон ли заслужава
роденият от Бога Син?

Светът така да Го похули
в езическо-окултна смрад,
и със шейна да се хързули
дори и до самия ад.

А празникът да стане стока
с червен огромен етикет…
Декември болка е жестока
и носи ми тъга и гнет.

Сълзи готов съм да изплача,
но имам за духа мехлем –
все още свети ми през здрача
една Звезда от Витлеем…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Светът е днес безбожна яма,
създадена от дух жесток.
Там изход към Небето няма,
но властва плътският залог.

В съдба, от памтивека сляпа,
копае своя ров тварта,
и пуска корен като ряпа
в заветни връзки със смъртта.

Измамна тленност я увлича
и кръг обречен я върти –
до гроб страстта си да обича,
без никога да полети.

Накрая, в пръстното изгнила,
да срещне участта си в мрак –
с едно осъдено мъртвило
под гняв и вечен похлупак.

И тази най-ужасна драма
дано послужи за урок.
Спасете се от злата яма
със зов към Истинския Бог.

Че който в нея се намира
ще стигне пъкъла дори –
където червей не умира
и огън всякога гори.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Последваш ли Живота ярък
на нашия Небесен Цар –
бъди за всички не подарък,
а Неговият Вечен Дар.

Подаръкът е твърде земен
и се купува със пари.
Във него няма вечно семе
и Обич Свята не гори.

А Дарът с вяра се приема
и даром дава се навред,
без страх от острата дилема
дали богат си или клет.

Че някога сред светилата
на Божия Свещен Олтар,
ще свие трепетни крилата
животът ти, превърнат в Дар.

И благослов, от Огън жарък,
сърцето ти ще разгори.
„За хората не бе подарък,
но като Дар се подари!

От Мене наследи Вселена
и стълп у нея Ми бъди,
защото тя е подарена
на жертви, станали звезди!“

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)