Автор: classicallpoetry

Настойник съм на Свят Ковчег,
напълнен със Сребро и Злато.
И често питат ме: „Човек,
защо не поживя богато?

Царете с толкова блага
кръстосват с яхтите морета,
а ти къде си досега
с душа, която в мъки крета?“

Е, имам отговор за вас,
сърца, от този свят пленени!
Велика Кръв с най-чудна власт
трепти във бурните ми вени!

Тя тегли ме във Вечен Храм
и скъпоценно ме насища.
А щом за всички се раздам –
душите стават на огнища.

Във тях Среброто е Завет,
а Златото – пречиста Вяра.
И всеки Дар, отгоре взет,
се връща духом при Олтара.

Небесното не става тлен.
И пръст пред Бога не възлиза.
А аз, на Него посветен,
бих дал последната си риза.

Години – хиляди дори
не струват даже час пред Трона,
където огнена искри
на Господ Святата Корона.

Пред Мантията Му снишен
да мога в миг да коленича,
ще бъда всякак утешен
от Оня, Който ме обича.

И в този най-трагичен век,
когато мразят всичко Свято,
настойник съм на Свят Ковчег,
напълнен със Сребро и Злато.

Вземете даром, без пари,
Благата щедри от Небето,
и Господ нека ви дари
Самия Себе Си в сърцето!

Амин и Амин!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Поемете от скръбния скръб.
На безсилния давайте сила.
Всяка мъка, понесли на гръб,
във живота и вас е морила.

Помъдрувайте с мъдрия в зов,
но бъдете за простия – прости.
И тогава – за Свят благослов –
ще приемете ангел на гости.

Всяка стъпка по пътя нелек
нека бъде в следите на Бога.
Че така се изгражда човек –
превъзмогнал над страх и тревога.

Да узнае, че светли слова
се откриват наяве в делата.
И изпитан във всичко това –
ще намери най-щедра отплата.

Ходатаят е винаги там,
гдето капка утеха не стига.
И раздал от сърцето си плам
смазва иго и чупи верига.

Като страж, незаспиващ на пост,
да остане в стоенето верен.
С най-великия знак, че Христос
е потърсен и вече намерен.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Щом свестните тук се нарочат за луди
и злоба покрие ги с кал,
напусто е този народ да се буди,
понеже е тежко заспал.

В съня си навярно будителя тачи
и даже му сваля звезди,
да би се научил що Правдата значи,
и как се по нощите бди.

От пълна апатия лесно заспива,
обречен на скотски уют.
Жарта от огнището с пепел покрива
и зъзне в езически студ.

И никак не знае съдбовното „Бдете“,
дошло от Господния Глас.
Че живата вяра същински Завет е,
будилник в най-мрачния час.

И жалък народът е, който прокуди
будител с гръмлива тръба.
Щом свестните тук се нарочат за луди,
мъртвешкият сън е съдба.

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Не вярвам в дупчената тиква,
а само в Светлата Лоза,
Която кръстно ме обиква
и трие бликнала сълза!

Отхвърлям евтини вампири
със жалък демоничен грим,
когато днес тръбата свири
от горния Ерусалим.

Не искам гнусни простотии
от най-проклетия злодей,
че неговите вси светии
са демони от зъл бордей.

И днес, във битието бясно,
надежда ме крепи една,
накратко казано, и ясно:
Христос е мойта Светлина!

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Гледам, братко, войните… И сърце ме боли.
Колко тежки са дните, с ураган от стрели.
Брат се бие със брата. Кръв се плаща със кръв.
И се гърчи земята в сатанинската стръв.

Миротворецът вика, но остава нечут.
Дълг стои пред войника с динамит и барут.
С автомат или пушка своя враг да взриви,
а светът да се люшка сред „имам“ и „равви“.

В тази страшна тревога, в този шеметен ад,
кой си спомня за Бога – да отстъпи назад.
Да прости за злините. Да забрави… простен,
вместо гняв от тъмите да го ръчка с остен.

Кой на Кръста изпита онзи изпит пресвет –
да горчи до насита само с гъба оцет?
Да се сгърчи, отречен, от венец прокървил,
но в Живота Си Вечен всеки грях опростил?

Как Те няма, о Боже, в този пагубен свят!
Злият никак не може да се върне назад…
Зла вендета го нуди от противник жесток,
сред възторга на луди да е див кръволок.

Гледам, братко, войните… И сърце ме боли.
Кръв тече в долините. Грях греха не цели.
Смърт смъртта не прощава. Мъст отеква във мъст.
А безумната врява се превръща на пръст…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Избрах си несменяем кмет
на Град със улици от злато.
Там Той е чуден Слънцесвет
и с Него има Вечно лято.

Там няма такси за вода,
дори и кофи за боклуци.
Блаженство, мир и свобода
се сливат със небесни звуци.

Там липсват бирник и пъдар
и къщите са без огради.
Животът е прекрасен дар,
а хората остават млади.

Тече сред мрамора река
кристално бистра. Като песен.
Любов да пиеш. Ей така!
Над чудните води надвесен.

Дърво прекрасно ражда Плод.
С листа народи изцелява.
Цъфти и процъфтява род
в една неизразима Слава.

Избрах си кмет. И нямам друг.
С лъжи не мога да живея.
И даже да съм още тук –
в Небето дишам и копнея.

А изборът необходим
е вяра, вече озарена –
от онзи Свят Ерусалим,
светлик над цялата Вселена.

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Гъсти облаци стелят Небето,
а земята покриват мъгли.
Свято Слово скърби, неприето,
и са дните тревожни и зли.

Яко вкопчени, в гибелна злоба,
се заплашват войски и царе,
сякаш бълва ги черна утроба
сред разбунено грешно море.

Ненаситният вечно е гладен,
а коварният сделки крои.
С пръстен жезъл, от червей прояден,
часовете си дявол брои.

И е време за Свят катаклизъм,
Миг на Правда в Свещения Гняв.
Сам Христос на света да възлиза
с Меч двуостър и Дух величав.

Всички шепи крадливи да смаже.
Всяка кървава паст да строши.
Нечестивия род да накаже
за злините над светли души.

Идвай бурьо, могъщо красива!
Свята Мълния в тъмния свят!
Нека Злото да спре да убива
в своя античовешки парад.

Зверовете да паднат сразени
в най-дълбоката бездна отвъд,
а сърцата, от Бог просълзени,
да намерят утеха и път.

Идвай бурьо! Недей се отлага!
Колко мъка по тебе горчи!
За да свърши последната влага
в наскърбените духом очи…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)