Автор: classicallpoetry

Тежат Заветните слова
и няма как да бъдат леки.
Оттатък ти ще си това,
което тук не става всеки.

Щом семето посееш в пръст,
очаквай там и да поникне.
Човекът духом вдига ръст,
когато Вечното обикне.

Светът се вижда със очи,
а Храмът се съглежда с вяра.
И чак отвъд ще проличи
тежиш ли в жертва на кантара.

Едното гърло и стомах
не струват колкото сърцето.
Щом тук оставаш сиромах
богат си горе на Небето.

И нека хич не те смути
божественият ултиматум.
Защото Бог за теб плати
и ти изкупен си, до атом…

На Него днес принадлежи
живяното от тебе време.
А който себе си дължи –
превръща се на Свято семе.

Посято в Дух, посято в Кръст,
живот да носи на мнозина…
Отхвърлил тление и пръст,
търси Едемската градина!

Тежат Заветните слова!
Амин на всяко Слово тежко!
Божествената синева
не е за битие човешко.

Христос пронизва я с лъчи
и Своите по Дух познава!
Със Него днес се облечи,
въздигнат в Божията Слава!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

(поетичен спомен за филма,
който разтърси сърцето ми
с Духа на посланието по-долу)

Когато гордият Титаник
се блъсне в планина от лед,
а всред омрази и забрани
светът от ярост е обзет,

в сърцето имай бяла роза
и жива там я съхрани,
дори да те тресе угроза
от най-студените вълни.

Навярно ще си в третокласна
каюта с плъхове и смрад,
и без компания прекрасна
на чаша ром и шоколад,

но още Любовта ще блика
и ти ще бъдеш като Джак,
готов към Роуз да извика,
облечен със случаен фрак.

Светът на две ще се прекърши
от твърде тежки железа.
Богатият не ще избърше
в очите си дори сълза.

Дори спасителна жилетка
душата му не ще спаси,
щом иска връзката по сметка
с едно бижу да украси.

Но ти за розата си бяла
бори се до последен дъх,
че ако тя е оцеляла –
намерил си небе и връх.

И даже, смъртен сред вълните,
потънал в ледните води,
ще те издърпат висините
до най-високите звезди.

Когато гордият Титаник
се блъсне в планина от лед –
една Любов да ти остане,
цена тя има на Завет.

И нейният божествен пламък
надписва Райските врати:
Потъналият като камък,
въздига се, за да блести!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

„Защото казвам ви, от сега
няма вече да Ме видите, до
когато речете: Благословен,
Който иде в Господното име…“
(Матея 23:39)

Блести Звездата на Давид,
но кой отдолу Я съглежда?
Светът е гръмнал динамит
и в мрака пленници отвежда.

Светът плющи от знамена
и всяко има си цената,
но кой поглежда в Светлина
към Знамето на племената?

Един последен Голиат
на Бог скрижалите презира
и с него истинският ад
душите гълта без да спира.

Къде е смелият младеж
на злия челото да счупи,
та сред уплашената гмеж
малцина Господ да изкупи?

Овчарят с гъстите коси
и Мирото на Самуила,
в духа си Бог да извиси
и види Вечната Му Сила?

Скърби Давидовият Син
и чака възгласа „Осанна“,
че Той е светлият „Амин“
на Вярата благоуханна.

Че Той е Святата Звезда,
Която в тъмнината свети,
и в Неговата свобода
чеда Давидови бъдете!

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Какъв в живота си не бях?
Какво последвах и възлюбих?
Защо света така проспах
и много бързо го изгубих?

Проспах богатства, капитал.
Проспах успех и кариера.
Не взимах, без да съм раздал,
и губих, за да изнамеря.

Годините ми бяха бяг
по пътя скрит и сънотворен.
Светът отдолу беше в мрак,
а аз летях сред блясък горен.

И бях плашило за едни,
или препятствие за други.
Под светлите ми висини
противни съскаха влечуги.

И тях с незлобие проспах.
Пропуснах ги, и отшумяха.
В духа си съкрушен не бях.
И те – противници не бяха.

Затворените сетива
насилие не ще отвори.
Човекът с вяра е това,
което се събужда горе.

И нека злобата проспи.
В забрава – някъде далече,
където Сила го крепи
и Смисълът се вижда вече.

Лъжа в живота си не бях.
Възлюбих Правдата от Вяра.
В скръбта сам себе си посях,
подобно жертва на Олтара.

Дарих на всички своя сън,
високо над света разблуден,
защото в горното, отвън,
за моя Господ съм събуден.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Вървял добрякът из гората.
Змия умираща видял.
Но тя, с голям оток в главата,
събудила у него жал.

„О, нека тази твар ранена
във моя дом да прибера,
че моята душа смутена
към всичко живо е добра.

Със свежи билки и отвари
ще сторя за змията лек,
и с нея ще сме си другари…“ –
решил наивният човек.

Прибрал я бързо във торбата
и вкъщи взел да я цери.
След месец живнала змията
и била пъргава дори.

Възрадвал се добрякът. „Ето,
тварта възвърнах към живот!
А всяко благо под небето
се връща неизменно с плод.

И тази живинка щастлива
отново почна да пълзи.
На пръстен в ъгъла се свива
и умилява до сълзи…“

Така говорил си човекът,
успял в добрите си дела.
Тварта погалил – нежно, леко,
че тя приятел му била.

Положил я в легло от трици,
а после легнал и заспал,
но скоро змийските зеници
пламтели с дух освирепял.

Така змията с подлост мръсна
добряка клъвнала без жал.
И той събудил се, но късно…
От болка вцепенен лежал.

„Кажи ми ти, о твар жестока,
защо ухапа ме така?
Не ти ли изцелих отока
с доброто в моята ръка?

Защо наказа ме с отрова,
живота да напусна сам?
Нима излязла си от рова
на онзи дух против Адам?“

„Природата ми е проклета!“ –
след миг изсъскала тварта.
„От всички твари на полето
на мен се пада подлостта.

Ти милост даде ми голяма,
а аз те клъвнах с моя бяс.
Това е страшната ти драма,
че няма нищо между нас…“

Умрял добрякът в остър спазъм.
Притворил своите очи.
И нека истинският разум
от тази притча проличи.

Змията дом не заслужава.
Добро и Зло не са в съюз.
На дявол място се не дава,
но се прогонва чрез Исус.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Красотата света ще спаси
и щастлива ще бъде земята.
От Небето възторг ще роси
в седемцветния лик на дъгата.

Ще рисува Творецът лица,
като ангели, нежно-прекрасни,
и във всички човешки сърца
вечен, Огънят, няма да гасне.

Всеки плод ще е сладко узрял.
Всеки стрък ще напомня за Рая.
И Животът – възвишено бял –
ще е само начало, без края…

Ще е Царство на светли лъчи,
слънчев блясък и лунна соната.
Младенецът, отворил очи,
ще сияе красив в пелената.

И светът ще е чуден атлас
с претворени картини небесни,
а копнежът в човешкия глас
ще прелива от псалми и песни.

Ще ни радва велик благослов –
Свята Вечност в безкрайна Вселена,
щом се ражда в Завета Христов
красотата, от Бог сътворена…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Изкачваме Върха. Полека.
Далечен Връх. Непостижим.
На Него – Бога и Човека –
до дъх живота си дължим.

И уж е лесно от хартия
да помним Святия Завет,
но много мъничко са тия,
които да вървят напред.

Тежи човешката природа
и дърпа в долното, назад –
към плътска суета и мода,
обзела грешния ни свят.

Към земни планове човешки
за кулите от пръст и кал…
И уж невинните ни грешки,
в които крие се провал.

А кой ще стигне с Него горе,
до облак Свят над планина,
където Сам Отец говори
със Своя Син във Светлина,

където Моисей с Илия
докосват в слава Своя Цар…
Така е лесно на хартия –
и Храм, и Вяра, и Олтар…

Но всяка страшна съпротива
събира се на този Път.
На него слабият погива,
щом няма Дух, а само плът.

Щом търси дребните заслони
от всеки бурен ураган,
а после сам сълзите рони,
от зъл противник поруган.

Дано Духът да ни прекърши
и гордостта ни да смири,
че скоро времето ще свърши
за земни страсти и игри.

А горе ще е само оня,
следовник верен на Христа,
вървял със силата на коня
и с Дух удържал тежестта.

Изкачваме Върха. Полека.
Дано докрай Го изкачим.
Че там, на тясната пътека,
сме в битка с паднал херувим.

И само Господ от сърцето
лукавия ще съкруши,
преди отворено Небето
сърцата ни да утеши.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)