Автор: classicallpoetry

Война отново се разгаря
и лумва на света пожар.
Срещу потомците на Сара
стоят потомци на Агар.

И няма в мир да коленичат
пред праотеца Авраам,
та братски да се заобичат
в една надежда, път и храм.

Избухва пред очите огън.
Крещят устата: Зъб за зъб!
И вместо Милостта на Бога
изливат се реки от скръб.

Една единствена планета.
На всичките човеци дом.
А в нея – кърви и кланета,
пожари, трусове, погром…

Разделя злият. И владее.
А болката поражда мъст.
Не питат братята къде е
Спасителят, умрял на Кръст.

И тази най-ужасна драма
доказва с черния си знак,
че там, където прошка няма,
сърцата са пленени в мрак.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Арфа Давидова свири звънлива.
Ражда маслината плод.
Бог от Духа Си Благост разлива,
Верен към Своя народ.

Белият Гълъб разперил крилата
вяра могъща твори.
Силен във Слово и славен в делата
Господ в душите гори.

Много измина и малко остана.
Сипе се късният дъжд.
Чака Невястата в чиста премяна
сватба с Небесния Мъж.

Портите бисерни тя ще отвори
в миг благодатен и Свят.
Чашите с вино ще пълни догоре –
Дух, от Лозата възпят.

Храмът ще свети от стълпове бели.
В химни Градът ще ехти.
Слава по всички небесни предели
с палмов копнеж ще цъфти.

И като в приказка – светла и жива,
Дар за живота честит,
Арфата вечно ще свири звънлива
с чудния Дух на Давид.

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

До стръмната земя на Гадарин
Спасителят със ладия премина.
И срещна там окаяник един,
в сърцето пълен с лудост от мнозина.

Крещейки сам, от ужас подивял,
той чупеше железните окови.
И търсеше от гробищата дял,
готов със нокти бесен да ги рови.

Нарече се пред Господ „Легион“,
треперещ от страха на бесовете.
И само миг след жалкия си стон
усети на Спасителя ръцете.

В ридание, стоящ на колене,
утехата си той получи Свята,
а в стадо от две хиляди свине
изгонена всели се тъмнината.

И днес светът на този странник клет
във своята обреченост прилича.
От хилядите бесове обзет,
готов е сам до смърт да се посича.

Във гробища вилнее, разделен.
Ръцете си в агония размята.
Изрича хули, с ярости смутен,
и кървава под него е земята.

Забравил съвест, вяра и Закон,
свинете на престолите въздига,
и страшен го владее Легион
с последната си адова верига.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Когато зловонният цирей
набъбва от власт и пари,
в Небето богатства събирай
до дребна стотинка дори.

Че горе крадецът го няма
Небесния дял да краде.
Копае той в тъмното яма
и лепкави примки преде.

Безумният граби и трупа.
И цифри пресмята с молив.
Но Някой отгоре под лупа
изследва живота му крив.

Там вижда молеца подмолен
как грешна душата лъсти.
А изборът – тлъст и охолен –
с фалшива покана блести.

Да бъде високо в елита
с цената на скверен залог.
За кратко нагоре полита,
а после остава без Бог.

Богатството търси човека
и с възел сърцето държи.
А който го има – довека –
сам себе си цял му дължи.

Но ти продължавай, не спирай
и цял за Исуса гори!
В Небето благата събирай
до сетна минута дори!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

„Хвърли хляба си по водата, защото
след много дни ще го намериш!“
(Еклесиаст 11:1)

Моят избор е верен и вечен.
На безбожник не казвам защо.
Хлябът, който е в огън изпечен,
няма вече да стане тесто.

Той съдбата без ропот приема –
за мнозина да бъде корав.
Всичко дал – да не бърза да взема,
даже в своя си дъх да е прав.

Миг утеха е дребният залък
за страдалец, треперещ от глад.
А пък дарът – нищожен и малък
по е щедър от целия свят.

И в живота си, бурен от лани,
търся тази печалба до днес –
моят къшей Христос да нахрани,
скрит в сърцето на клетник злочест.

Да откъсна от мен, и замина,
без да чакам от думите плод.
Ден след ден да ми станат година.
А годините цели – живот.

Нека сятото тук да не жъна,
че и аз съм по милост спасен.
До последна троха да потъна,
доизяден от гладни край мен.

Хлябът, хвърлен сега по водата,
някой ден ще е твърде висок,
в онзи Храм, сътворен в небесата,
за всевечната Слава на Бог.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Пусни мечтата да лети.
Недей да я държиш безкрила.
Че днес човешките мечти
безумна страст е приземила.

Да търсят по света навред
със страст на ровеща къртица –
в хазарта печеливш билет
или от тотото шестица.

Пусни мечтата да твори.
Завет й дай – да го възлюби.
Човек за горното гори,
когато долното изгуби.

И в сноп лъчи от светлина
с един сърцето си зарича –
за него да плати цена
и всякога да го обича.

Пусни мечтата да искри
и Дух да проси от Престола.
Най-скромна да е там дори –
тя няма да се върне гола.

Ще слезе с приказен висон
и с вяра в теб ще се огледа.
Да бъдеш първият й стон
или последната победа.

Пусни мечтата да лети,
че тя е вярната ти птица,
дори светът да я гнети
или превърне в мъченица.

Че някога, на стълп от Храм,
ще пише нейде в необята:
Човекът стане ли голям –
последвал е докрай мечтата…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Когато Исус ни е Образът скъп
и Смисъл жадуван в съдбата,
да бъдем готови на болка и скръб
ни учат заветни словата.

Животът прилича на здрав вълнолом
и всички стихии събира,
но не на земята е Вечният Дом
за който сърцето пулсира.

За него се плаща най-скъпа цена –
делата от Правда и Вяра.
С пророческа твърдост да счупим стена
и с Дух да прогоним поквара.

Ще срещнем по пътя си примки, лъжи,
и химни ще пеем в тъмница.
А някъде горе над нас ще кръжи
Любов, като властна орлица.

Привързани в нейните светли крила
ще стигнем до Вечност висока,
защото единствено тя е била
в живота ни вярна посока.

И някъде горе Спасителят скъп
в разцвета на Своята младост,
ще каже: „Живяхте привремена скръб,
но влизате в Моята радост!

Изтрих от очите ви всяка тъга,
а тук ви очакват утехи.
И всички Светии ви гледат сега,
облечени в празнични дрехи…“

О, щастие бяло! Най-трепетен блян!
Пристигай в душите ни вече!
Че само към Господ духът ни е взрян,
а времето сякаш изтече!

На земно и тленно обърнахме гръб
и вечни са в нас сетивата.
Защото Исус ни е Образът скъп
и Смисъл жадуван в съдбата.

Стефан Главчев
(Птицата в теб)