Категория: Poetry

Страната, в която парата диктува
и светската власт е с цена.
Страната, в която Доброто не струва,
щом има за бог Сатана.

Страната, в която пращят силикони
и хора умират от студ.
Страната, в която престъпват закони,
а банки достигат банкрут.

Страната, в която виновници няма
и бясно препускат цени.
Страната, в която търговците в Храма
пред Бога извършват злини.

Страната, в която се „сеят картофи“,
и „мажат филии със мас“.
Страната, в която са празните строфи,
които се слушат в захлас.

Страната, в която страхът е юздата,
а в мрака диктува рушвет.
Страната, в която замитат следата,
и правят народа си клет.

Страната, в която царува прокоба,
когато на герба е лъв.
Страната, която е грешка и проба,
а фактът мирише на блъф.

Страната, в която сме живи-умрели.
Немили, недраги дори.
Страната, в която избухват шрапнели
и влак като факла гори.

Страната, в която разкъсват те псета,
и с пачки бандитът върви.
Страната, в която гърми пистолетът,
а жертвата лошо кърви.

Страната, в която ограбват старица
и учен пребиват с тръба.
Страната, която ни беше светица,
сега ни е плач, и съдба…

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Аз не искам живот във вселена,
свита сякаш до нищо и мрак.
От гърмежи и страх напоена.
От изгарящ във тъмното влак.

Не мечтая живот от абсурди –
черна дупка за светли искри.
Свестни, гдето ги считат за луди,
или луди, но с власт и пари…

Не чета новинарските мрежи,
като лиги от адова паст.
Катастрофи. Убийства. Грабежи.
Всеки ден – във фаталния час.

И статистики даже презирам –
за инфаркти, инсулти и рак.
Смърт ли казват? Та кой не умира,
щом си има смъртта похлупак?

Щом си имаме Охрид и Бяла…
И Катуница с див кръволок…
Памет българска! Триж потъмняла!
Черен помен на бял некролог!

Щом си имаме Лим и Индиго,
и Сарафово с ужас дори…
Где е Вазов, за новото иго,
нова повест сега да твори?

На несгодите в тъжния крясък,
аутсайдерът – винаги аут…
А Абсурдът, излъскан до блясък,
реже лента… Открива асфалт…

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

От старата година ще си взема
единствено дъха на Любовта.
А след това – спокоен ще поема
в преследване на новите лета.

И все едно какво ще се стовари
връз моите сребреещи коси.
Дори чрезмерна скръб да ме удари –
Тя мен ще утешава и спаси.

В сърцето не задържам миг от слава.
Съдбата не прилича на медал.
Посях си семената от жарава
с надеждата, че в Бога съм посял.

И някъде – през бъдните години
от пламъчета жетва ще кипи,
а той, духът ми, няма да изстине,
и смисъла си – жив ще укрепи.

Не си замесих баница с късмети.
Не бих налучкал здраве и пари.
Но стига ми, че в бъдните куплети
от лирата ми огън ще гори.

Един със нова сила ще обича,
а друг – от стара болка – ще прости.
Любов, о, Боже, свято си заричам
и моля Те да ми я пазиш Ти!

Че някога, когато ден помръкне,
а нов не дойде да го замени –
жар-птица от сърцето ми ще хвръкне.
към вечните небесни висини.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Съкруших си душата без време
и се сгуших в тъга парцалива.
Няма смисъл от моето семе
и безплодна е пустата нива.

Щедро сях и поливах на вяра
туй, което родих от сърцето.
Не поникна добро, не прокара…
Всичко дадено – стигна до взето.

В ористта на дарените думи
трудно щедрият отзвук се ражда,
Дъждовете валяха върху ми,
но ме мъчеше сухата жажда.

Много малко им пука защо съм
на отдавна преситени сноби.
Те не се обвиняват с въпроси
и не са ми длъжници за обич.

Ще потърсят едната ми лира
да я видят, подобна на стока.
Баста! Тя на тезгях не умира,
че цената е твърде висока.

Щедро сях! И не искам отплата!
Самотата… Добре ми е с нея!
Нека пръска бездомният вятър
семената, с които го грея…

Още сея! И драска перото,
като рало в душите корави.
А това, че не никне доброто,
моят Господ не ще да забрави.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Куцука старец с болното си тяло.
С тъга в очите гледа към града,
във който явно времето е спряло
и зимата остава си с леда.

По къщите премина, като сянка.
Потърси малко обич и подслон.
Брадясал, със прегърбена осанка,
и изпояден от молци балтон.

Отпъдиха го грозно. Като куче.
Запазиха си топлия уют.
На милост някак старецът не случи.
Остана неприет и недочут.

Предложи им душата си гореща
и стиховете в стария тефтер.
За малко хлебец и паница леща.
За кратък сън в мазе или килер.

Накрая тръгна. Бледен и съсипан.
Излезе тъй до края на града.
И в шепите като дете захлипа,
проскубвайки трепереща брада.

Но ето, че небето се отвори
и слезе ангел с бляскави крила.
На стареца той мигом проговори.
Ръка протегнал, рече му: „Ела!“

Изхлузи се балтонът със тефтера.
И полетяха – ангел и бедняк.
Небето скри ги, а градът неверен
потъна в гъст и непрогледен мрак.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Той не ходи облечен от бяло,
нито морков си слага за нос.
Сам върви през съдбата си вяла
и в душата снегът му е гост.

Пред витрините с поглед изцъклен
гледа восъчен цветни мечти.
Онзи рай зад прозореца стъклен
не отворил за него врати.

Скрил ръцете на хладно, в хастара,
обикаля, подобен на пес.
И навърта по сто тротоара
в своя ход изтерзан и злочест.

Не такъв го рисувах от малък.
Не такъв в моя свят го видях.
Бе човечецът тъжен и жалък –
блед и сив край безбожни от грях.

Като някакво сбъркано Йети,
не открило сред хората път –
да го стоплят с две дребни монети,
миг преди да изчезне отвъд.

Невидян… В самота, в архаизъм,
той потъва сред градския здрач.
И предпразничен вихър пронизва,
две зеници, замръзнали в плач.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

116 години от рождението на Никола Вапцаров

Моя бяла, Вапцаровска пролет!
Ще те видя ли в този живот?
Колко птици – за слънце се молят!
Колко слаби дървета – за плод!

Как преминаха зими и вихри,
но снега си една не стопи?
Остарях от надеждите тихи,
а духът ми на вяра търпи.

Аз заричах мечти в урагани,
влюбен огнено в твоя метеж,
и кръстосал слова сред титани,
теб избрах да ми бъдеш копнеж.

Да напълниш с дъха си площади
с гръм и трясък, с лъчи и зора,
и да блеснат на утрото клади –
зов до зов, и искра до искра.

Моя бяла, Вапцаровска пролет!
Идвай вече, че зов посивя!
А живота челичен – в неволя
уж умирах, но той ме живя…

Рани кървави дъжд не измива
и от сънища мрачни боли.
Идвай пролет, могъща и дива
и безумният трон строполи…

А когато възторгът се случи,
като в някакъв истински сън –
на живота свирепото куче
погали с топла ласка навън.

Ясен Ведрин
(Хрониките български)