Категория: Poetry

Не заспивай, дори свечерени
часовете да тънат до мрак,
а очите – за сън уморени
да затварят клепачите пак.

Чудесата отдавна са скрити –
не във някой далечен палат,
и красивата фея не скита
да те срещне по белия свят.

Тя отдавна у тебе нощува.
От огнището шепне без глас.
Не е нужно дори да сънуваш,
за да има вълшебство за нас.

Усмихни се! Пантофка ти нося,
сътворена от нежен кристал.
Не оставай в мечтите ми боса
Пепеляшко след нощния бал.

Аз те чакам! Отдавна учуден
пред каляска от лунно сребро.
А светът ни – вълшебно събуден
ще допише самият Перо…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Прошептяха замлъкнали пориви
и светът размечтан заискри.
Дивна песен от ангелски хорове
дух невидим над нас сътвори.

Бели лотоси с нежност погалени
бяха дланите – в плахост и свян.
Вечерта се усмихна от аленост
под красив звездолик океан.

И сред кроткия танц на минутите
часове ни обгърнаха в стих.
Като чаша, запълнила скута ми,
през очите си дълго те пих…

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Сияние в лъчисти езера
и поглед, който плува из безкрая.
Рисувана от ангелски пера –
една невинност, идеща от Рая.

Изплувало от смисъл и следа –
видение, което ме съзира.
Дали е просто миг от свобода
за трепета на светлата ми лира?

На птицата – крила и небеса.
На вярата – възторг и дивна песен.
Молитвена въздишка от роса
и образ, от Прекрасното възнесен.

Сияние в лъчисти езера.
Поема, за която дъх не стига.
Не го разбрах. Не ще го разбера.
Защото ме снишава и въздига.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Бях скиталец, замръкнал навън.
Само ти ми отвори вратата.
Одеяло ми даде – за сън,
и легло – за покой на душата.

Само ти ми притопли вода
и със нежност изми ми нозете.
А в сърцето ми нова звезда
ярко лумнала, мигом засвети.

Само ти нагости ме със мед
и масло върху дъхава пита.
Та в глада си, от немощ обзет,
ядох сладко, до пълна насита.

Само ти ме целуна със жар
и в съня ми ме гледаше будна.
Моя обич – от Господа дар,
звездолика, вълшебна, пречудна.

На живота в студения ров,
гдето хиляди тласка съдбата,
само ти ми остана, Любов –
утешителка чиста и свята!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Привикнах да живея в самотата.
Не зная как, защо и докога.
Сълзите ми, раздухани от вятър,
в браздите си напомнят за тъга.

За порив, който времето разкъсва,
в проречия, засъхнали до сол,
и само сред химерите се блъска
обръгнал от тревоги ореол.

Мастилото е пуст анахронизъм
в руини от отминали лета.
Далечното не се превръща в близост,
а близкото е хлопната врата.

След сенките душата ми се лута,
разгръщана – от профил до анфас.
Едни я виждат с вярата на Лутер,
а други – със възторга на Пегас.

Но скрита от света мълчи в поета
умората от път несподелен,
че днешното напомня за несрета,
и жаждата – за зов неутолен.

Не съм бедняк – мечтите си да прося.
Не съм и богаташ – от зло щастлив.
С една последна Виа Долороса,
приех до смърт пирона си ръждив.

Привикнах да живея в самотата.
Не чакам гости в дългия си път.
В тефтерите на Бог е твърде Свято,
а вятърът отсам е Зов отвъд!

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Не питам вече Господ докога
зъл дявол ще вършее по земята.
Пребъдва в мен Христовата тъга
еднакво състрадателна и свята.

У нея скривам светлите мечти
за бъдеще, лишено от тревога.
И само чрез повелята „Прости“
осъмвам жив пред Словото на Бога.

Че този свят е сито, съм разбрал,
където всяка мисъл се пресява.
И по-добре – в блага осиротял –
отколкото богат… но в сноп от плява.

Не свършва със присъдите Пилат.
И Юда в страст мнозина ще поквари.
А лутането между рай и ад
е избор пред различни господари.

Най-подло е да бих обърнал гръб
на пътя, в който честният умира –
заложих на привременната скръб,
тъй както дух Завета си избира.

И без да питам Господ докога
зъл дявол ще вършее по земята,
въздигам се до чистата дъга
с един Христос в сърцето ми възпята.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не бих подминал старческа ръка,
протегната към мен, да я милея.
Да мога като зов да изрека
от болката изстраданото в нея.

За пръстите, отдали всеки плам,
на блъскането – лете или зиме.
За ориста в насечената длан,
която като огнен нож гори ме.

Петаче да й пусна – ще гнети,
дори и да достигне за самуна.
Прости ми, дядо! Моля те, прости!
Ръката ти аз искам да целуна!

В дъха си твоя хал да задържа,
а после върху лист да го изплача,
преди по моя път да продължа,
а ти – въздъхнал да потънеш в здрача.

И в сенките, от нощни висини,
една ръка с любов да те погали.
Хвани я, дядо! Здраво я хвани,
че миналото – кучета го яли…

Но в бъдното, прекрачил… Ей така!
Докле очи притвориш… И те няма!
С най-святата, прободена ръка,
да литнеш тих… На Господ Бог към Храма!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)