Категория: Poetry

Една и съща болка ни изгаря.
Един и същи най-първичен страх.
Старица плюе в пазва и повтаря:
„Безбожно скъпо! Жива да не бях!“

Тъй трудно в тази криза се живее.
Паричките – за пет буркана грах.
А зимъс като зафучи, завее…
Ега ти тока… Жива да не бях!

А бяха времена с мечти човешки.
Достигаше… В най-скромния ищах.
Доволно и за сметки, и за дрешки.
Но днес е страшно… Жива да не бях!

Бащице! Как напред да оцелея?
Назад – години… Всите издържах…
Дърва ли да си купя да се грея
или обувки? Жива да не бях!

Цените – бесни. Пълно е с джебчии.
Пред Бога вършат черния си грях.
От греяното винце ми се пие,
но ще преглътна… Жива да не бях!

Светът се срутва. Тъжно, битието…
Надеждите ми – всичките на прах.
На! Виж какво държа у портмонето!
Тъмней ми вече! Жива да не бях!“

Една и съща болка. Гилотина.
Един и същи сив човешки крах!
Живот и здраве! Днес и до година
все с тоя възглас: Жива да не бях!

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

По брулените хълмове на залеза
в дуел се срещат силни ветрове.
Сковано от невидима парализа
над тях мълчи изстрадало небе.

И в мълниите бляскави на сблъсъка
припламват храсти, клони и листа.
Над тях – Съдбата – строга и навъсена,
отсъжда в гръм… Спечели старостта.

Красива младост, вятърно щурмувана,
захвърля острието настрани…
„Отивам си! Все още несбогувана!
Но ти не страдай в бъдните си дни!

На хълмове от бурни дълголетия
двубоят свършва винаги така.
Приветствай старостта с ума си, клетия,
а после верен й подай ръка…“

Издъхна младостта ми, с меч посечена.
Пожарите си мигом угаси.
А старостта – съдбовна и обречена
погали в бяло моите коси…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Умираха ли птиците сами,
когато студ изпълваше гнездата?
Издъхваха ли в нощните тъми
сред сплетените клони на съдбата?

Не чакаха ли новата зора
да ги покрие с пламенни надежди,
да влее сила в слабите пера –
едничките им вятърни одежди?

Не молеха ли сивото небе
със сетното си искрено цвърчене –
за розовото ново битие
на пролетта с разпукналите вени?

За всичките вълшебства на пръстта,
която ражда стръкове копнежно…
За шепота в зелените листа,
подобен на обричане годежно…

Умираха ли птиците сами?
Без отговор въпросът ще увисне.
Дъждът над нас замислено ръми.
Решим ли да говорим – ще се плисне…

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

Попитай Огъня с искрите
защо във стихове пламтя!
Ще каже той:
“Във мен е скрита
магията на Любовта!”

Попитай скитащия Вятър
защо полъхва ме в нощта!
Ще каже той:
“Трептя в крилата,
с които литва Любовта!”

Попитай Водопада буен
защо докосва ме с мечта!
Ще каже той:
“Във мене плуват
копнежите на Любовта!”

Любов, попитай мен самия
и потърси от теб следа…
Аз мигом ще ти се разкрия
във Огън, Вятър и Вода!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Във дрезгавата кротост на нощта
загръщам твоя лик като молитва.
И всичките несбъднати неща
сърцето ми в очите ти изпитва.

Как искам в твоя сън да вляза аз!
Под клепките, грижовно уморени.
И там да видя има ли ни нас
във залеза на бягащото време.

Как исках нежна обич да ти дам
във бяла къща с двор от маргарити…
И болката да бих прогонил сам
от всичката несбъднатост в мечтите.

Да шепнем под разцъфнали липи,
ръка в ръка, глава в глава допрели…
Спи моя обич! Моля ти се, спи!
Сънувай сладко радостите бели!

Поне във тях любовно ще творя,
това, което времето задраска.
Поне насън мечти ще ти даря
и ще те топля с нежната си ласка.

Не се събуждай, че светът боли!
А би могъл да бъде по-различен…
Съня си, обич, с мене сподели,
за да ти кажа колко те обичам!

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

Прочитай ме, дори да съм сонет,
от чаканата нежност недописан.
Съдбата ми открий на всеки ред –
мъдрец, от самотата си орисан.

В душата ми пристъпвай. Като в храм,
където само чувства коленичат.
Ръцете протегни за искрен плам,
макар искрите свято да обричат.

От мислите животът ни твори
и в думите копнежно ни събира.
За няколко събудени искри
достигат само струните на лира.

Прочитай ме! И пламък ще звъни,
когато звън мечтите ни разпали.
Един сонет за сбъднатите дни
и спомен колко много сме си дали.

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Бъди ми ангел, който да воюва
за всеки лъч в душата ми със меч.
Отблизо – като зов да ме милува
и с дъх да ме измолва – отдалеч.

С крилата си в съня да ме загръща.
В очите си с мечти да ме твори.
Да бъде святост – все една и съща,
готова всеки миг да озари.

Бъди ми ангел! Дните ми човешки
божествено пронизвай и тъчи.
Прощавай непростимите ми грешки
и раните ми с нежност заличи.

В лицето ти небето да позная!
В косите ти – възторга на нощта!
Начало ли си – аз да бъда краят
и в нас да се събира вечността.

Бъди ми ангел – до завет и вяра!
До сбъдване в молитва и копнеж!
От стрък по-млада! От света по-стара!
Но чиста – като пламъка на свещ…

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)