ДО ПОСЛЕДНИЯ СИ РЕД

Творецът няма как да улови
на битието всичките предели.
Потегли ли – в посока ще върви,
преследвайки заветните си цели.

Ще среща хора – тръгнали назад
навярно с мироглед, съвсем различен.
Широк е неизброденият свят.
Ту весел, ту в тъгата си трагичен.

Не искам златно име в пантеон,
когато мене няма да ме има.
Читатели… Хиляда! Милион!
Не! Стигат ми дори и двама-трима!

Следа да им оставя. Дребен щрих
или дори случайна драскотина,
ще знам, че ненапразно се родих,
щом дарът ми докосваше малцина.

И някой в своя път да прошепти
един куплет от мен, за незабрава –
сърцето ми все още ще тупти
след заника на чезнещата слава.

Тъй както сред скалистите ждрела
една река дълбае упорита –
да помни вечността, че е била,
по светлите извивки на гранита.

Поет и време, свързани в завет.
Един последен храм за пилигрими.
Прочетен до последния си ред –
потъвам в небесата си незрими.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

ПИНОКИО

Спомняш ли си приказката стара
за момче, сглобено от дърво?
Майсторът му вдъхнал лъч от вяра –
чудо в сътворено естество.

Впуснало се плахото мъниче
да познае този свят голям –
как човек роден е да обича
и се бори да не бъде сам.

Кукла бил Пинокио. Красива.
Можела да ходи без конци.
В пълните салони да разсмива –
дами, богаташи и крадци.

В някаква ужасна безпричинност
станал той мишена на злини.
Трепетът на детската невинност
страдал от нарочени вини.

Сграбчили го алчност и измама.
Спънали го примки и лъжи.
И дървото в тъжната си драма,
знаело – животът му тежи.

Но с любовно пламъче, едничко,
тръгнало към тъмното море.
За баща си да направи всичко –
даже ако трябва да умре.

В страшното туловище на кита
гмурнал се Пинокио, смутен,
всичката си обич да изпита
в сблъсъка с чудовищния плен…

Спомняш ли си приказката стара
за дървото, станало момче?
Може би отново се повтаря
и към свойта мъдрост ни влече?

Любовта със огън ни прочита.
Словото й нека уловим.
Може би в едно дърво е скрита
тайната, че можем да горим…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

ПРИТЧА ЗА ДЪРВЕТАТА

Събрали се дърветата веднъж.
Поискали си цар – да ги владее.
Най-славен да е той – нашир и длъж,
а името му – всеки да възпее.

Ела, Смокиньо! Ти ни цар бъди!
Че друга като теб в гората няма.
Плодът ти сладко в скърбите слади.
Достойна си сред нас. И най-голяма.

Не ще оставя сочния си плод! –
отвърнала Смокинята тогава.
За мене да слугувам е Живот,
а всяка земна власт ме отвращава.

Ела, Маслино! Ти се възцари!
Къде да търсим като тебе друга?
От Святото ти Миро лъч гори!
Ценена си – от Севера до Юга!

Не ще царувам с моите зърна! –
Маслината им рекла с благост свята.
Един е Бог, даряващ Светлина!
Без Него няма Смисъл на земята!

Ела, Лознице слънчева, над нас!
И вино нека в чашите се лее!
Царица ни бъди, с безмерна власт,
че с твоя трон лесът ще се гордее!

Не бих държала гроздове в пръстта! –
Лозницата им казала с омая.
Не всяко вино ражда суета,
но страстите сами си търсят края.

Повяхнали дърветата в кошмар.
Над тях не искал никой да царува.
Къде да си намерят господар,
а той до тлен цената да си струва…

Намерили го… Трън! Бодлив до смърт!
В рояци от разбунени комари.
Отрови смучел в дупката на кърт
и дращел и бодял, когото свари.

Ела, о, страшний! Ти бъди ни цар!
Намушкай ни с бодлите си зловещо!
Крещи у нас гласът на всяка твар!
Царувай, Тръне! Молим те горещо!

У свят лукав бъди ни земен дял,
догде пръстта ни в пръстното изгние!
Че този е последният ни хал –
да бъдеш ти у нас, и в тебе ние…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

ИСТОРИЯ С КЛОШАР

За къшей хляб клошарят се помоли
до кофите на жилищния блок.
„О, Боже! Съкрушиха ме неволи,
но Ти ще ми помогнеш щом си Бог!

Една филийка само… За вечеря!
Да спре да курка празният стомах.
Че тежко е на гладно да треперя
и вече причерня ми, премалях…“

Излязъл за цигарка на балкона
гласа му чува някакъв еснаф.
И твърде му е смешен долу стонът,
досущ като надгробен епитаф.

„Сеир ще си направя! Тъй, на воля!
Остана ми от хлебеца парче.
Че този долу до несвяст се моли,
а Бог едва ли ще се притече…“

След миг отгоре къшеят полита
и пада на тревата… Чудеса!
А клетникът е с радост неприкрита,
че Бог го чу от Свойте небеса.

„О, падам на нозете си, Всевишни!
И слави Те душата ми сега,
че Ти дочуваш скръбните въздишки
и с хляб лекуваш моята тъга…“

Еснафът гръмко почва да се киска.
„Какъв ти Бог, бе! Хлябът е от мен!“
„Човече! Аз от Него го поисках…“ –
отвръща му бедняка утешен –

“А Той отчет на никого не дава
къде и как би сторил доброта!
И пак на Него подобава Слава,
дори за най-нищожните неща…“

Цигарка недопушена – догаря…
Мълчи еснафът. Просто онемял.
И тръгва си зад кофите клошарят
в една молитва, светло просиял.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

ИСТИНСКА ПТИЦА

Тази птица, която долита,
като сребърен лъч светлина,
няма никога зов да попита
как за всички остава една.

Каца мигом на нечие рамо.
Гали ветрено буйни коси.
От крилата й сипе се мрамор.
От очите й – нежност роси.

Не живее в кафез. И не пърха
да кълве милостиви зрънца.
Търси вечност, съдба островърха,
и небе, озарено в слънца.

Неподвластна на земни сезони –
юг и север събира в платно.
Тя превръща ръцете на клони.
Две сърца с нея стават едно.

С дивна песен разделите спира.
С капки бисер лекува печал.
Шепне думите в струни на лира
и загръща мечтите с воал.

Жар разпалва от залез в зеница.
Изгрев буди в съновна искра.
Тази толкова истинска птица
с тези приказно бели пера.

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

НАДЕЖДАТА НА РОДАРИ

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал… познайте какво? —
Надежда. Надежда за всички.
Джани Родари

Какво на този свят да бих раздал?
Надеждата ли сладка на Родари?
Дали пък тя човешката печал
с една стрела в сърцето ще удари?

Пронизана – да рухне сред пръстта,
а споменът за нея – да е кратък.
И чудно възродена – радостта
над нас да сложи своя отпечатък.

Не си ли струва – скотът да реди
една балада, скърцайки с молива,
а залезът – със първите звезди,
в очите му любовно да прелива…

Насилникът – ръце за зов открил
бездомен пес най-нежно да погали.
До вчера – все едно какъв е бил,
щом днес събужда трепети заспали.

Скъперникът – дърво през есента,
банкнотите със щедрост да обрули,
и в миг да би си тръгнала скръбта,
на просяка по стоплените скули.

Небето да вали от добрини,
а хората да нямат дъждобрани…
Една надежда свято да звъни
в сърцата и протегнатите длани.

С какво ли някой днес ще ви дари?
С надеждата ли, тъй неотразима?
Вземете я! Не струва грош дори!
Но струва си човекът да я има…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

ЩЕ ТЕ СПОМНЯМ, ЛЮБОВ!

Ще те спомням с изгрева, Любов,
както Свята топлина се помни.
Да ми бъдеш пламъчен покров,
щом настъпят времена преломни.

Въглен е сърцето ми. Пламти.
И до днес гори. Не догорява.
Чудото отвътре си му ти –
късче зов от сбъдната жарава.

Може би студени ветрове
ще превръщат мислите на камък,
но от теб все тъй ще ме зове
смисълът на светлия ти пламък.

И ще бъда още с тебе жив –
ден след ден, година след година.
Да оставя стъпки с огнен взрив
в нечия замръзнала пъртина.

Ще те спомням в залеза, Любов.
Миг, преди светът да ме изгуби.
Прошептял последен благослов,
че Небето теб у мен възлюби.

Сред стихия в някой зимен ден
да погледна с вяра през комина.
И чрез твоя зов – неовъглен,
като сън оттатък да премина…

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)