Категория: Poetry

Вещай ми, Прорицателко Съдба,
щастлива участ, с нежност напоена…
Очите ми усмихвай с веселба,
сърцето – с нощен шепот на сирена.
Без думите ти страдах всеки път,
когато губех ключ или посока.
Бездомен ме отхвърляше домът.
Без път пълзеше вяра слепоока.
Но с тебе, щом сърцето увещая,
любовен плам разпалвал бих до края…

Вещай ми, Повелителко Любов,
кристални чаши със горчива пяна.
И нека под небесния покров
завинаги със тебе да остана.
Без думите ти бях душа от стон.
Без виното ти – сух, като коричка.
Без сватбения марш на Менделсон
умирах в самотата си едничка.
Но с тебе, щом сърцето увещая,
в живота смисъл бих открил до края…

Вещай ми, Господарю мой, Живот,
ръце горещи, милост във сърцето!
Докосна ли житейския хомот –
да го направя с пламък от Небето!
Без думите Ти има ли Съдба?
Без Твоя дъх – дали Любов достига?
Не бих делил Те в никаква делба!
Възпял Те бих – наяве и на книга!
Че с Тебе, щом сърцето увещая,
намерил съм искриците на Рая…

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

Без бунт и ропот сам се проумях.
Със себе си привикнах да живея.
На всичките си загуби се смях,
при все, че ми се щеше да жалея.

В един акорд, така необходим,
събрах мечти и сбъднати провали.
Лиших докрай душата си от грим
и маски за суетни карнавали.

Разголих се със скърцащо перо
в мастилената памет напоено.
Простих за неполучено добро,
но не дочаках да ми е простено.

На раните поръсих щипка сол –
пресъхнали сълзи от самотата.
Бях просто пешка в онзи произвол,
наречен „произволът на съдбата“.

Дължимото той с лихвите събра.
Стовари над мечтите ми тояга.
Затворено зад клетка от ребра
сърцето няма как да му избяга.

И някак си притихнах уморен.
Сдобрих се с ориста си немислима.
На този свят съм просто подарен.
Не него аз, а мене той ме има.

И някога… в годините напред,
подаръкът навярно ще изтлее.
Но щом го помнят бедния поет
е вече без значение къде е…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Когато глупостта е коронясана
и разумът захвърлен е в калта,
властта се киска – горда и разпасана,
а робите се връзват с печалта.

В един кошмар, нарочен да е истина,
човекът среща страшния си ад.
И страда от присъдата неистово –
да бъде никой в нечий сбъркан свят.

Едното болтче някъде в машината.
Невидимо зъбчато колело.
И орис, като вълча паст раззината,
живота му да дъвче – в зло след зло.

Но мъдрият – да би видял трагедия,
по-скоро ще е трижди ослепял,
че черното е взор за черногледия,
лишен от вяра в светъл идеал.

Властта от памтивека е в къртицата.
Набъбва всеки червей от пръстта.
И не това на разума е прицелът
сред всичките мишени на света.

Но да остане – светъл след покварата.
Небесно неподкупен – като фар.
Ще го намери Смисълът на Вярата,
че робът вчера – утре ще е цар!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Гълъб стопли със пера земята
и светът превърна се в светиня.
Благо се усмихна светлината.
Просякът получи милостиня…

На любов ухаеха цветята.
Подлез заприлича на градина.
Ангели запяха в синевата.
Просякът получи милостиня…

Град небесен с улици от злато
спусна се от ведрината синя.
Зима бе. А стана топло лято.
Просякът получи милостиня…

Сън ли бе? Мечта ли непозната?
Чудо преди новата година.
Търся, с дар от обич във ръката,
просяк – да получи милостиня…

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

Покори ме красиво предание.
Стара притча за чудна река.
Тя лекувала в миг изтерзания,
щом сърцето наплиска с ръка.

Там зараствали рани отворени.
Не оставал и белег дори.
Цвете скършено пускало корени.
Гаснещ дух се събуждал в искри.

Край брега, райско кътче за клетници,
ден и нощ се редели тълпи.
На живота ужасен несретите
всеки искал за миг да стопи.

Не разбрали обаче поуката,
скрита в мъдрите речни води.
Тях ги блазнела само сполуката,
без сърце да ридае в гърди.

Без притихнал до почит от чудото
всеки клетник очи да сведе…
И с надежда, от Бога събудена,
капки обич навред да даде…

Глъч и вой от уста незаглъхнали
наскърбили реката с печал.
Мигновено водите изсъхнали,
а зеленият бряг потъмнял.

Тъй си тръгнали, в гняв непреборени,
върволици от грешни души.
И се върнали с рани отворени
сред несрета, която руши.

Само някакъв старец с ридание
шепа дар от реката държал.
И записал в премъдро предание
този край за човешкия хал.

Още жива реката е някъде
и с водите си чудо твори.
Тя се вижда в очите разплакани,
щом сърцето пред Бог се смири.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Когато след премеждия и лутане
открия твоя поглед върху мен…
Когато спрат секундите, минутите,
а допирът ми в теб напомня ден…

Когато невъзможните поверия
се сбъднат в дъх и поглед, като стон…
Когато, стъпил в райските преддверия,
узная, че душата ти е трон…

Когато блян и порив неизричани
в две думи търсят смисъла си свят…
Когато сме въжета от привличане,
а чувството над нас е водопад…

Когато от самотни междупръстия
ръцете станат вплетени от зов…
Когато си измолено-прекръстена
едничка моя търсена любов…

Когато вечността намери пристана
за своите притихнали вълни…
Когато си ми книга, непрелистена,
а в нея от поезия звъни…

Когато радостта, неутолената,
искрите ми превърне на заря –
тогава нека сбъдне се вселената,
която не успях да ти даря…

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Аз искам с поглед да те облека,
когато други с поглед те събличат.
Аз искам Вярност да те нарека
пред тия, що в невярност се отричат.

Аз моля се да бъдеш моят връх,
когото да изкачвам дълголетно
и там да стана цветето от мъх,
което ти обикваш неусетно.

Аз моля се да станеш мой поток,
във който жадни устни да наквася!
Бъди ми дар от Истинския Бог,
какъвто Той на влюбени поднася!

Бъди ми в мрака огнената жар,
с която всички чувства да разпаля!
Бъди ми обич – песенен олтар,
достъпен, та с ръце да го погаля!

Аз днес ти се обричам в благослов!
Подобно лист душата ми полита!
Вземи ме! Нарисувай ме с любов!
Мечтите ми са твоята палитра!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)