Категория: Poetry

Гледам те по свой си начин – както огънят барут.
Винаги нееднозначен – мъдър, но и малко луд.
И не питай до къде съм прозаик или поет.
Пролетта за мен е есен, а пък лятос тъпча лед.

Търся те по свой си начин – сякаш въздухът вода.
Даже в мислите прозрачен. Като полет без следа.
Ако малко съм ти нужен – твоят глас ще ме спаси
и ще бъда вятър южен в литналите ти коси.

Искам те по свой си начин – като птица без кафез.
Смеейки се – да те плача. Да си утрешното днес.
Нямам в думите верига, но така е по-добре.
Нищото от теб ми стига – само зов да побере.

Имам те по свой си начин – даже да остана сам.
Ако в тебе съм вторачен – виждам себе си за храм.
И това за нас не крия – следвам смисъла един –
да сме сбъдната стихия от копнеж небесносин!

Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)

Тази вечер те каня на гости.
Сипвам вино. Свещица пламти.
За нещата – загадъчно прости –
топля куп заскрежени мечти.

Знам, вратата не ще се отвори,
нито в миг ще ме стресне звънец.
Ти ще дойдеш, но някак отгоре –
като фея от светъл дворец.

Като болка на моята лудост,
като шепот на тъжния вик,
като миг на изстрадано чудо,
че се влюбваш в самотния лик.

Ти ще дойдеш, а аз ще съм нежен –
всички мисли и чувства разкрил.
Оня лебед красив, белоснежен,
който патенце грозно е бил.

Оня смисъл, че всичко красиво
иска време за своя разцвет…
Пия вино, до болка горчиво.
Чакам теб, но замръзнал от лед!

Ти не идваш, дори и отгоре!
Няма фея от светъл дворец!
А стъклото на моя прозорец
замъглява от снежен прашец.

Тази вечер те каня на гости…
Празна чаша. Догаря свещта.
Грозно патенце с много въпроси
и несбъднато чудо в нощта…

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

Пътници кръстосват мисълта ми.
Хлопат по заключени врати.
Спомнят ми отминалите драми –
срещи, думи, пориви, мечти.

Всеки, своя раница понесъл,
има нещо мъничко от мен –
остра болка или тъжна песен,
даже някой зов неприютен.

Нямам за нозете им окови
и във плен не бих ги задържал –
моите несбъднати любови,
късали сърцето ми без жал.

Още имам огън да се сгрея.
Съчки, шума, наръч от дърва.
Нечия усмивка да копнея.
Да въздъхна в писани слова.

Може би край стъкнато огнище
пътниците в мен ще приютя.
Тъжно разпиляван и разнищен,
но готов докрай да им простя.

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

Не питай Любовта дали си струва.
Тя няма за душите ни цена.
Уж дъх е, а пък вятърна нахлува.
Сълза е, а прилича на вълна.

С искра ще блесне – в миг неволно кратък,
а в пламъка пожар ще разгори.
Лицата ще обгърне с отпечатък.
Косите ни с възторг ще посребри.

От късче глина делва ще извае
и в мрамора сонет ще възроди.
Най-тихите ни тайни ще узнае.
В най-светлата ни изповед ще бди.

Ще спре минути, седмици, години
в един единствен зов непроменим.
И пъстрите й пролетни градини
докрай едва ли с теб ще извървим.

Пресвята в нас, решила да векува,
ще грее на престол от светлина…
Не питай Любовта дали си струва.
Тя няма за душите ни цена.

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Не сега, мой живот! Не сега
с пълни шепи възторга ще пия.
Има толкова много тъга…
Как от нея духа си да скрия?

Как да гледам човешката скръб,
без у мене да трепне перото?
Кой обръща на мъката гръб,
щом е толкова малко Доброто?

Ако свети в сърцето ми храм –
непременно ще бие камбана.
Зов-поезия в миг ще раздам
като ситна роса разпиляна.

Капка само един да теши –
като смисъл за лирата стига,
щом душа сред безпътни души
своя порив нагоре въздига.

Щом въздишката падне в пръстта,
като тежък товар от неволи,
и отворена с вяра уста
лъч-утеха от Бога измоли.

Не сега, мой живот! Не сега!
Нека свърши се дългата зима.
Иде пролет с надежда-дъга!
В нея нас по-добри ще ни има!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Преди светът да се превърне в плява,
която лют пожар ще подлуди,
Ти, Господи, с Духа Си напоявай
изпръхналото в моите гърди.

Зрънцата Ти от Истината нека
не би изронил тъмният ми враг.
По Своя Образ сътворил човека,
Ти, Боже мой, пресътвори ме пак!

Не са ми нужни хиляди години
обречени съдби да бих видял.
Раненият, без лекар, ще загине,
кръвта си безвъзвратно пропилял.

Слепецът – в тъмна яма ще привърши,
без Твоята ръка да го държи.
Най-силната надежда ще се скърши,
щом връзват я въжета от лъжи.

Защо са ми възторзи и похвали
сред всичката човешка суета?
Избавят ли награди и медали
от властната прегръдка на смъртта?

Къде да бих потърсил чест и слава
сред този свят, от тление червив?
Не стига ли великият до плява,
дори да би решил, че е щастлив?

И в своята душа опустошена
не казва ли в предсмъртния си час:
„Защо живях съдбата си сгрешена,
когато гол пред Него ще съм аз?

С какъв парцал греха си да покрия
и червеите в жалкия си дух?
Не бях ли пленник в бляскава килия,
за думите на Правдата Му глух?“

Не искам закъснелите въпроси
във някой сетен миг да изрека.
О, Боже мой, душата ми Те проси!
Бъди ми днес Ти живата Река!

Преди светът да се превърне в плява,
която лют пожар ще подлуди,
Ти, Господи, с Духа Си напоявай
изпръхналото в моите гърди.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Госпожо Гордост! Тръгвам си от вас!
Коктейла ви изтънчен не желая.
Пленихте ме на малки глътки страст.
И Адът беше с маската на Рая.

Словесните ви изблици желах.
Дори и бутафорната корона.
По вас не виждах петънце от грях
и бяхте за очите ми мадона.

Какъв ли беше този порив сляп
да ви последвам, тих като въздишка?
Защо ли бях пред думите ви слаб
и вързан с чародейната каишка?

От блясъка на вашите блюда
произхода сърцето си забрави.
Онези мои братя без следа,
които никой никога не слави.

Мизерници и псета в гъста кал.
Дори клошари, ровещи в сгурия…
…Задавих се с парченце портокал.
Коктейла ви не мога да изпия.

И чашата ви с цветното стъкло
не ща за взор пред моите зеници.
Дори да съм с излишно потекло –
все още съм с разтворени корици.

В душата ще изплача всеки стон.
На бедните сълзите ще избърша.
Госпожо Гордост! Сбогом! Без поклон!
Пред вас духа си няма да прекърша!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)