Категория: Poetry

Животът ще премине като сън
в пределите на спомен и забрава.
И тленната черупка ще е пън,
без извори под почвата корава.

Душата, като птица без кафез,
към синьото крилата ще разпери.
Платила скъпо с пътя си злочест
за блясъка на бисерните двери.

Оттатък няма скръб да й горчи
и смут не ще й чувствата помита.
Но грейнала в небесните лъчи
ще бъде утешена и честита.

Че в бъдното – вовеки и веков –
с едничката си вяра преминава.
Потърсила горещата Любов,
като искра от тлееща жарава.

От цвете мирис, и от арфа звън…
От житен клас зрънцата златозарни…
Животът ще премине като сън,
преди да стигне сферите олтарни.

И чак тогава, в светлия си смях,
човекът към Твореца ще извика:
„О, Господи! В душата Те живях!
И в нея без предел Духът Ти блика!“

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Бръмчи психясалият кошер,
разбунен в тъмния си бяс,
и тръгват новините лоши
навред по земния атлас.

Отгоре – слънчевият огън,
отдолу – всеки земен трус,
но няма никаква тревога
светът, без Истината пуст.

Във лепкави и гнусни мрежи
заблуди паякът плете,
и плячката му от невежи
подобно планина расте.

Върхушка, като сова сляпа,
не вижда идещия Гняв.
За своите престоли драпа
и власт държи с юмрук корав.

В покварата на Калигула
или с пожара на Нерон,
строи високата си кула
и лъска златния си трон.

А щом въздига се елитът
от зъл и беззаконен звяр,
отново Господ препрочита
присъдата над Сенаар.

С Гнева свещен да го погуби
и с Меча да го прободе,
че който с демон се залюби,
ще падне, дявол знай къде…

Бръмчи психясалото племе
и още малко ще бръмчи,
но във останалото време
ще бъде сляпо, без очи…

А кулата, щом рухне цяла,
ще слезе Свят Заветен Цар,
земята, вдън изнемощяла,
да вдъхне за Живот и Дар.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

В отсечка, крива или права,
животът следва своя ход,
прегърнал мимолетна слава
или мизерния хомот.

А някъде, Небесно скрита,
една пътека дух зове,
на нея някой да опита
от Злото да се отърве.

Светът със своята матрица
съдбите прави по калъп,
а верният и точен прицел
е свързан със голяма скръб.

И с тази мисъл, че ще страда,
не свиква преходната плът,
дори безумна да пропада
на лесния и грешен път.

Тежи грехът – жесток, оловен,
и Правда като Кръст тежи.
Човек е винаги виновен
и трябва да се издължи.

Отдал сърцето на Твореца,
или на падналия княз…
С бодили остри във венеца
или с престол, пари и власт.

Поука всякога остава,
за онзи, който е живял.
В отсечка, крива или права,
приема Вечния си дял.

И нека да не му е криво,
на който следва моя стих.
Живей, приятелю, правдиво,
защото Дух пред теб открих.

И там, на Вечната пътека,
Той чака те, за да вървиш,
и вътре в себе си Човека
с Любов Христова да дариш.

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Език свещен на моите деди!
Бъди ни ти от въглена мастило!
Докосне ли хартия – да роди
най-пламъчното българско светило!

И клетвата, която всеки глас,
изрича, за да бъде пълен с вяра,
Сам Господ да дари с неземна власт –
Духа Си Свят за огъня в олтара.

Език свещен! Прелей като поток
с най-бистрото в забравените думи!
Завет и Правда! Истина и Бог
във Вярност, изтъкана помежду ни!

Че смисълът все още ни зове,
подобен на Кръстител и Предтеча.
Щом в бъдното ни свети: А, Б, В –
с велика мощ излъскали сме Меча.

Език свещен на моите деди!
От свише дар! И в Святото принесен!
Бъди довека! Бликай и бъди!
И ние ще те помним!
Като песен…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Любов на всичко хваща вяра.
Невинна. Светло-доверчива.
Но вместо глътки от нектара,
опива се от скръб горчива.

Ръце, готови да прегръщат,
със злоба ръфат ги хиени.
А зрителите гръб обръщат,
врати затворили студени.

Добрият от наивност страда
и го подхлъзват лицемери.
Очаквал обич за награда –
омрази вкупом ще намери.

И някак, със поука стара,
отпосле той и подразбира,
че тръгне ли да хваща вяра,
със нея нека се и взира…

Че бързо би събрал мнозина,
когато с дар протегне шепи.
А после пие си пелина,
ранен от чувствата си слепи.

Защо, Любов, си уязвима,
като копринена дантела?
Раздаваш се, за да те има,
преди изобщо да си взела…

И зов, ако от теб възлиза,
със кални пръски се отрича,
дори последната си риза
да дава онзи, що обича…

Навярно си цена, с която
светецът плаща за Небето.
Да бъде бисер посред блато
или смокиня на полето.

Да бъде хляб, докрай изяден,
и виното, до капка пито.
Преминал изпит безпощаден
през Святото Небесно сито.

И там, на Господ пред Олтара,
в слова да се огледаш, жива…
Любов на всичко хваща вяра.
Невинна. Светло-доверчива.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Христос не е въображаем,
но Пламък, силен да гори.
Поискай Му Любов назаем
и Той Небе ще ти дари.

От теб е нужна Вяра само –
едно синапово зрънце,
и тя като дърво голямо
ще стане в твоето сърце.

Ще кацат в клоните му птици
и ще се раждат плодове.
Ще пръска Правдата искрици
и Бог за Святост ще зове.

А ти на Пламъка й траен
живот и сила покори,
че Той е Смисълът безкраен,
когато в теб се възцари.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Потеглиш ли с Христова Вяра
по трудния и стръмен Път,
като пелинова отвара
започва да горчи светът.

Тогава те боли от думи
и ножове, забити в гръб.
А вихър от отпор безумен
вещае постоянна скръб.

Не иска мракът да те губи
и с гняв те плаши, за да спреш.
Но ти вървиш, в Исуса влюбен,
готов от обич да умреш.

Понеже болката си струва
и тя прилича на цена,
когато Път се пропътува
със претърпяната злина.

Пръстта е избор на мнозина,
Духът – на няколко едва.
И тази истинска картина
не се нуждае от слова.

В Завет Христос я запечата
и Себе Си превърна в Път –
да следва Верният следата,
в която чезне всяка плът.

И без залог за надпревара,
ни слава с лаврови листа,
потеглиш ли с Христова Вяра
стигни ахайските места.

Че който лентата пресича –
намира светлия финал,
защото Господ го обича
и Той е Вечният му Дял.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)