Категория: Poetry

Когато тук завърне се Исус
какво ли ще намери Той в отплата?
Дали ще Му цитират наизуст
от Святото Писание словата?

Земята да кънти от „Отче наш“
и всеки в изнемога да се кръсти,
а знатният църковен богаташ
от щедрост да разтвори алчни пръсти.

Какво ще види Примерът ни благ
във свят, където Жертвата се хули?
Не скрива ли искрите злият мрак
с греха на Вавилонските си кули?

Две хиляди години Благодат,
която плод мъчително събира,
и киска се разгоненият свят,
презрял Христос в поклон към келепира.

Каквото и да видиш, Боже наш,
помни, че бяхме Твои, на Голгота,
и с нашия отречен слугинаж
в Духа Ти утвърдихме се, до йота…

И даже, заповядани за скръб,
в слугуването – голи или боси,
на Твоя зов не ще обърнем гръб,
защото Кръстът цял живот се носи…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Съдбата е безмилостно жестока
и в нейните превратности боли,
когато съвестта напомня стока
и злият мрак във нея се всели.

Богатството е винаги до време
и с него се добива земна власт.
Но идва миг и то да се отнеме
от грешните във сетния им час.

Съкровищата всеки си събира,
където дух измамен го влече,
а после остарява и умира,
без зов към Бог дори да изрече.

И тази участ, уж несправедлива,
с дълбока правда бедните теши,
защото е доволно разтеглива
съдбата пред безчестните души.

Живеят с дълголетия, лишени
от всичките злини и теглила,
а после се превръщат на мишени
с вериги на изострена скала.

Да помнят, че висока е цената,
за звяра, що в сърцата им расте.
Безмилостно жестока е съдбата,
но всъщност… По-жестоките са те!

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

От крепостния зид на Ерихон
два камъка откъснаха се цели
и тръгнаха по стръмния наклон
да търсят Бог в небесните предели.

Пълзяха те нагоре в студ и пек.
Усещаха как тленното ги дърпа.
Но в битката със стария човек
не искаха да вдигнат бяла кърпа.

Пътеката им скоро се стесни
и погнаха ги яростните бури.
А в стигнатите вече висини
се виждаха Христовите контури.

Една Скала с неземна светлина,
и в Нея процеп… Камъче да мине!
Пътеката – превърната в стена,
а изборът пред пътника – един е…

„О, Господи! Духа ни приеми!“ –
се чу от двата камъка тогава –
„С ръцете Си при Тебе ни вземи!
Да бъдем Храм за Вечната Ти Слава!“

А там, от небесата, ангел Свят,
над камъните блесна с чук в ръката.
„Не се отдръпва верният назад,
когато е застанал пред Скалата!

Но аз ще ви очистя – къс по къс.
Да стане всеки камъче на Вяра.
Че в жилките ви има много пръст,
и гордост, и надменност, и поквара.

Какво решихте? Няма път напред,
преди над вас да бих стоварил чука!
Че Вярата на Господ е Завет!
И вие затова сега сте тука…“

От ангелските думи тъжен стон
във камъните като трус премина.
„О, нека се завърнем в Ерихон,
че този дух съсипал е мнозина!

С достойнството ни той се поруга,
и иска святостта да ни отнеме!
Усетихме го! Дявол със рога,
готов да ни опустоши без време!“

Търкулнаха се камъните в тръс,
надолу, към света на тъмнината,
и от всесилна Ерихонска лъст
отново се зазидаха в стената…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Една тревога ме пронизва
и скръб в сърцето ми таи.
Какво се случва с вечен извор,
щом няма кой да напои?

Дали самотен ще пресъхне –
на сушата да бъде знак,
или Творецът ще въздъхне,
та с милост да го върне пак?

Колцина Правдата лелеят,
молитвени за чист поток
и утолени да възпеят
благата на Добрия Бог?

Да гледат висината синя
и Святата Река в Едем,
дори светът да е пустиня,
от злото опустял съвсем.

Когато извор не бълбука
водата следва свой закон –
през тайна за света пролука
намира пътя към Сион.

Небесният Отец я връща
пред погледа Му да тече –
и в своя ход – единосъща –
Светиите да привлече.

А долу огнената суша
бунтовният да умори,
щом Бог не иска да послуша
и в жаждата да се смири…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Когато мъки ме изгарят
със ситни въглени тъга,
аз помня Кой е Господарят,
и кой – Заветният слуга.

Една от Неговите рани
с един живот не бих платил,
дори да страдам от тирани
и техен прицел да съм бил.

Не би стояла на везната
тревичката пред планина,
свещица дребна пред звездата,
дарила ни със Светлина.

И нека всякак ме смирява
съдбата с тежести безброй,
реша ли да приема слава,
когато Славата е Той…

Над вретището ми извезан
блести Христовият светлик:
Един слуга е безполезен
дори до сетния си миг.

В живота, от тревоги тъжен,
дано това го утеши,
че делото, пред Бога длъжен,
не би могъл да превиши.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

„Тогава той отсече едно дръвце, та го
хвърли там; и желязото изплава…“
(4 Царе 6:6)

Отдавна Истината сея
и щедро пръскам семена,
а чудото на Елисея
ми носи мир и светлина.

Такова чудо нека радва
на Господ вярното сърце.
Изплува ли желязна брадва,
потъва във Йордан дръвце.

Но тази трепетна размяна
не става просто ей така –
душа, във висините взряна,
да би потънала в река.

С печал и скръб да се насити,
когато грешните по плът
се видят мъдри и честити
на новия и светъл път.

В една Йоанова тъмница
духът ми вдън да се смири,
че Господ от желязо птица
готов е в миг да сътвори…

Амин! За този миг копнея!
Най-долу, Боже, ме задръж,
та чудото на Елисея
да преживея неведнъж…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Избрах си вяра в светъл лъв.
И нека тъмният рикае.
Спасен под праведната Кръв –
това е Смисълът… Това е!

Във свят, от зло освирепял,
не искам блатото на скота,
но Бог да ми отсъди дял,
платен на Кръста на Голгота.

Не вярвам в земните лъжи
за постове и политики,
че всички злият ги държи
като изсъхнали тръстики.

Напусто в клетвени слова
рисуват розови миражи.
„Човекът е като трева…“ –
едва ли някой ще им каже.

Във всеки век и всеки род
трагедия една и съща –
души, родени под хомот,
които мракът в зло обгръща.

Един и същи сив калъп
на мисъл, нужда и тревога –
обръща скотът своя гръб
да би останал скрит за Бога.

Към ада да се втурне пръв,
без даже в миг да се покае,
и в челюсти на тъмен лъв
оттатък чак да възридае.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)