Категория: Poetry

Човекът до последен дъх
живее в тленната си къща,
а в края, тихо, като лъх
при Правда Божия се връща.

Каквото е в душа събрал
това в наследство му остава –
да вземе сетния си дял,
такъв, какъвто заслужава.

Езикът е оттатък ням.
Не може нищо да оспори.
Венец или изгарящ срам
са явни винаги отгоре.

И мъдро е, догде е жив,
да помни, че дългът е вечен,
а дух пред Бог застава крив
или със праведност облечен.

Напусто трупа се имот
в земя, от бесове смутена,
когато целият живот
напомня зъби на хиена.

А Смисълът блести отвъд
и чака зов да го повика –
преди в приключилия път
светец да срещне мъченика.

Дано го зърне в светлина.
Едно сърце за двама стига.
Че чак от стари времена
Небето своите въздига.

Да каже Богу: „Верен бях!
Една душа Ти нося клета!
Недей я спомня в бунт и грях,
но само през Кръвта в Завета!“

Че трябва му такъв един
щастлив развой във сетнината.
И нека с твърдото „Амин’
читателят я запечата…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Не ме събарят шум и смут.
Не се страхувам от злодея.
Светът е безнадеждно луд,
а аз не ща да полудея.

Вилнее гнусен Легион
със своя куп легионери,
но Бог на Святия Си Трон
от Своя Гняв ще им отмери.

Със зло охранени свине
морето бурно ще издави
и всяка с лигаво чене
делата си ще счита прави.

О, нека даже гол и бос
със грош последен във кесия,
да ходя с Божия Христос,
да следвам Вечния Месия.

Че гинат земните царе
и падат слепите водачи,
а Верният на Кръста мре
и знае Жертва колко значи.

Не ме събарят скръб и страх.
Душата си предадох Богу.
Да имам Щит на сиромах –
това ми е доволно много.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Запитай се, братко, във време продажно
какво ти е свидно, кое ти е важно.
И как да го скриеш от злите пълчища –
влечуги, които пръстта не насища.

Светът е под преса. Системата мачка.
Прибира престъпникът пачка след пачка.
А Правдата Свята тъгува пребита
за бедния – явна, за алчния – скрита.

Тук някой се ражда, там някой умира.
Един проумява, а друг не разбира.
Съдбата разделя, а Мечът разсича
и всеки във избора себе си врича.

На Образ и сянка от сблъсъка вечен
духът е изкупен или е отвлечен.
И явното идва тогава, когато
подлага се Вярата в изпит за злато.

Онази Заветна и Истинска Вяра,
от Вечност по-млада, от древност по-стара,
която душата нагоре въздига
далеч от килия и земна верига.

Запитай се братко! И нека е ясно,
че даже сега да живееш натясно,
когато Небето ти стане посока
Духът те издига в безбрежност широка.

А горе, в прекрасното, мерзости няма,
родени от тъмната страшна измама.
И даже човекът от скръб да погива,
утехата в Бога е всякога жива.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Не се опих от светска слава.
От чужда почит не отнех.
И нека тихо ме смирява
привидният ми неуспех.

Владетел с ролята на пешка
не би събудил земетръс.
Смъртта с короната си тежка
прилича на износен кръст.

В двубой с вопиеща съблазън
получих рани не една,
и бях в мишена набелязан
от пръстоземни племена.

Растях във Корена, когато
мнозина търсеха си връх,
и всичко искрено и Свято
раздадох със перо и дъх.

Едно дърво не търси корист
от куп протегнати ръце.
Приема Святата си орис
да бъде с даващо сърце.

Дарих Духа и Светлината,
които сам от Господ взех,
и скръбен заплатих цената
с привидния ми неуспех.

Но пак след болка и тревога
душата ми трепти в покой.
Успех да бих желал не мога,
но нека в мен успява Той.

Дори привидно неуспешен
смирих се в бурния си дух,
защото Бог е безпогрешен,
а аз – отчасти сляп и глух.

И тази немощ до забрава
дано Небето ми прости!
Расти, Исусе, в чудна Слава!
Царувай и навред блести!

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Ако напоих малцина
Верни люде на земята –
сам Исус ми е причина
с Неговата Кръв пролята.

Тя в сърцето ми остава
с дарове неизплатена
и на нея уповава
моята душа простена.

Тихо нося си товара.
Плът не искам да ме блазни.
Че сърцата от поквара
винаги за Бог са празни.

Тях не мога да ги нося.
Те са непосилно бреме.
Затова от Господ прося
в моя път да ги отнеме.

Малката съдба ми стига.
Нямам сили за голяма.
Дърпам своята талига
да я завлека до Храма.

Там, зад бисерните двери
от умора да приседна,
и духът ми да намери
сетнината си последна.

Всеки на жребец залага,
а оселът се презира.
Лепне по очите влага,
но вървежът ми не спира.

На инат или на Вяра
ще довърша пътя стръмен
даже скръб да ми докара
вятърът студен и тъмен.

С Огъня не ще изстина.
Милост топли ми душата,
щом Исус ми е причина
с Неговата Кръв пролята.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Когато изворът пресъхне
и вече бистър не тече…
Когато песента заглъхне
и тъмен дух я отрече…

Когато Жертвата умира,
а Пример в други не роди…
Когато благозвучна лира
напусто тонове реди…

Когато думите са кухи
и нямат жар и топлота…
Когато слепите са глухи
и неми в своите уста…

Когато маската се хвали,
а Образът е поруган…
Когато жито се запали,
а всеки плевел е прибран…

Когато глината се лъска,
а Святата Тръба мърси…
Когато семето се пръска,
но без да може да спаси…

Когато тухла се въздига
и хули острия Рубин…
Когато птица със верига
не стига небосвода син…

Когато царската корона
получи шумния поклон
или ръждата на Мамона
си има славния амвон…

Тогава блудница царува
и тъпче всяка Благодат,
а зъл в човеците пирува
един побъркан лешояд.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Къде безбожният отива
едва ли тук ще разбере.
Душата носи си щастлива,
но само докато умре.

Ръцете трескаво протяга
да трупа земните блага.
От старост иска да избяга,
но без да знае докога…

Смъртта за рибите е мрежа
и примка за пълзяща твар.
Прибира алчния с ламтежа.
Прибира роб и господар.

Пред нея гордият трепери,
а лакомият се тресе,
че влиза ли през Святи двери
едно охранено прасе.

Подобна на съдбовна цедка
през нея този свят шурти,
че идва неплатена сметка
и всеки трябва да плати…

„О, смърт ли? Не! Не ме е грижа!
Не ми стои на дневен ред!
Аз гоня славата, престижа,
и бъркам в кацата със мед!“

Звучи зловещо и познато…
Безумие на оборот!
В едно съсловие богато
смъртта прилича на живот.

И тази плът, пределно дива,
цъфти и хич не й се мре.
Къде безбожният отива
оттатък сам ще разбере…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)