Категория: Poetry

Все някога – когато в пропаст черна
се срути този свят на Сатана –
ще дойде край на мъката безмерна
и болката, наричана злина.

Едва тогава – омиротворена
земята за Живот ще процъфти.
От Господ Бог – на люде подарена,
в които Той пребъдва и блести.

И свят, неизживян и несънуван,
от светла радост ще се сътвори,
защото в него Правда ще царува
и Огън Любовта ще разгори.

До тази Вечност мъничко остава.
Една въздишка Вяра в труден път.
И Смисълът, че Бог ни освещава,
когато чужди вижда ни светът…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Лъжата вече е царица,
която честните гнети,
и хули светлия им прицел
пред тъмни хлопнати врати.

Епоха, от измами черна,
злотворни властници реди,
с една илюзия безверна,
че те са нейните звезди.

И всякога възторг и слава
събира мерзката им власт,
а едри снопове от плява
ги величаят до захлас.

Горко ви, идоли от глина,
покрити с люспи на змия,
когато смачка ви във лина
Гневът на Вечен Съдия!

Дали ще ви спаси лъжата,
тъй властна в земния ви рай,
и тя да ви е адвокатът,
за вас пледирала докрай?

И кой оттатък ще ликува,
от корист – тлъст и наедрял,
та още дълго да векува
на своя зъл пиедестал?

Издъхне ли – за миг отива
в дълбокия и огнен ад,
където ужасът прелива
и няма връщане назад.

Пръстта не ражда смисъл вечен,
но тъпче гърлото на змей,
а властник зъл и безчовечен
приключва с образ на злодей.

И в тази дяволска съблазън
поука честните теши,
че ходейки пред Бог с боязън,
човек не ще Му съгреши.

И даже с мъката да крета
в живота дълъг или къс –
не е присъдата проклета
за клетник, носил своя кръст…

(Възходът на падението)
Ясен Ведрин

Не искам в скръб да се терзая
защо светът е подивял.
Сърцето ми бленува Рая
и горния от Бога дял.

В мира на химни извисени
да гледам ангели с крила
и чистите души, спасени
от всички земни теглила.

Чрезмерно тежка е цената
за този най-прекрасен миг.
От сблъсъка със тъмнината
в човека тлее мъченик.

Трънлива – всяка съпротива
венец му сплита… Да кърви…
Горчиви чаши да изпива,
когато след Христос върви.

И краят – все да се отлага.
И пътят – все да е с беди.
А остра болката да стяга
изнемощелите гърди.

Навярно Господ ме прочита
от Своя Свят Небесен свод,
и иска мене да опита
във Собствения Си Живот.

И чак когато всеки атом
у мен с Духа Си покори,
просторът чист и необятен
със радост Той да ми дари.

Душата си не ще терзая
във свят на диви зверове.
Все някога ще видя края,
когато лъч ме призове.

И литнал в бъдното, оттатък,
това ще проумея сам:
Един живот е твърде кратък
дължимото на Бог да дам…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Поетът в небесата си лети
и облак от неверие пробива.
Достигнал чак до Райските врати
пои душите с истинност правдива.

Във битката с невидимото зло,
дори до сетна капчица мастило,
перото му е шепот на крило,
което искрен зов е приютило.

От пръст отричан, и от дух приет,
преследва вечността си предузната –
да бъде във съдбата си Завет
с копнеж неизразим на Светлината.

И все едно е на каква цена
ще бъде сам светилник, за да свети…
Пробиват всяка крепостна стена
лъчите на небесните поети.

И той духа си с вяра ще вгради
в онази чиста твърд над синевата,
където само вечните звезди
напомнят, че се раждат от словата.

Но щом е още тук, до болка жив,
свещеният си дълг ще преповтаря –
творейки със перо – да е щастлив,
че винаги гори, но не догаря…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Не ща представителна плява
очите ми да съблазни,
но Господ да ме направлява
със праведните Си везни.
Една премазана тръстика
духът ми с милост да дари,
и тя Небето ще повика,
преди от зло да прегори.

Не ща блестящи полилеи
на някой празничен банкет,
където виното се лее
над стъпкан от нозе Завет.
По-скоро скътал бих кандило
с фитил, от мъка замъждял,
че то сред сляпото мъртвило
събужда всичката ми жал.

Не ща със принцове богати
да ям и пия на корем,
че няма в техните палати
дори и полъх от Едем.
Но нека с гърбави и хроми
да бъде всичкият ми пир,
че тях забравя ли – горко ми,
щом Бог ги помни най-подир.

Със вяра нека да потъна
до най-нищожните души.
И в тях да сея и пожъна…
И тях Любов да утеши…
Че идва онзи миг, когато
везната с Дух ще натежи,
и Бог ще награди богато
комуто колкото дължи…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Не се страхувай, ако в рани
духът ти страда и кърви.
Че днес е време на тирани
и този свят към ад върви.

Тълпите в участта си клета
се връзват в примки от лъжи.
А в дребните царе-ментета
олово с бесове тежи.

Отново Ирод поругава
със бич смирения Агнец.
Пилат присъдите издава,
с лукава маска на светец.

И Кръстът, верният, що пази,
печат му става, и Завет,
че Свят над всичките омрази,
в Христос надмогва всеки гнет.

Кръвта на Господ се пролива
от ден на ден, от век на век.
И всяка капчица е жива
от звяра да роди Човек.

Но трябва Виа Долороса
да бъде твоят скръбен път,
че всичките ти дни защо са,
без Бог да призове светът?

Какво оттатък ще те сгрява,
сред древните на Бог души,
щом днес не трупаш ти жарава,
над злия, свикнал да греши?

Победата е там, на Кръста!
И всяка рана – лъч и зов
да дръпнеш от съдбата пръстна
човеци в Божия Покров.

И те, пред Господа събрани,
да славят Милост без предел,
че някой с Неговите рани
от този свят ги е отнел…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Светът като мъгла ще избледнее.
Внезапно. В миг на склопени очи.
И пътникът не питал би къде е –
след залеза, с последните лъчи.

Защото следва пътят след предела,
наричан кратко приживе – Отвъд.
Не е белязан в знак или табела.
Не го познават жаждата, гладът…

За него всички някак си са чули.
Оттук, оттам… Прошепнат като слух.
Но винаги оставал е забулен
в копнежите на търсещия дух.

Какво ли този пътник ще споходи
оттатък, при нетленния му ход?
Дали ще са познатите несгоди
на вече отлетелия живот?

Или ще е предвидена рокада
с възмездие – възторг или печал?
Една докрай заслужена награда
на всеки, който вече е живял…

Дали е страх? Или копнеж? Какво е?
Дали е Рай? Или обречен ад?
Пресича ли се ужасът с покоя,
тъй както кръг напомня кръговрат?

Светът като мъгла ще избледнее,
а пътят би могъл да бъде Мост –
щом приживе попиташ сам къде е
единствено Спасителя Христос.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)