Категория: Poetry

(призив от Вярата Господна)

Покори висотата ми, колкото зов те копнее,
и не вярвай лъжите, че нямаш за полет криле.
Всеки ражда се птица. Но рядко си спомня къде е,
вкоренен в страховете на някое кално поле.

Да пълзи и да рови – това е съдбата на роба.
И пръстта си загребал – да търси за смисъла път.
От невръстната люлка – до тъмния ужас на гроба.
От плача първороден – до края на болната плът.

Не задържай в кафез тази птица, към мен нелетяла.
Намери ме, надмогнала болки, съмнения, страх.
Щом въздъхнеш в сърцето си моята облачност бяла,
полети… Аз съм близо! На двадесет века размах!

Покори висотата ми! Слънчева – мене обичай,
като стълба на Яков и хвърлен над бездната мост.
Полети, моя птицо! В зова си на ангел приличай,
че небе се кръстосва, защото напомня Христос…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Дори от черна злоба да люти
и хулена – душата да се свива,
дървото ми в зелено ще цъфти
и изворът ми – бурен ще прелива.

Не търся шум в суетния чакъл
със който адът пътя си павира.
За псета да творя – не бих могъл.
Тъй светла е високата ми лира.

Реши ли някой да я потроши –
на сянката й нека гони края.
Комета съм за светлите души.
А тъмните – не искам и да зная.

Пресичат се в живота рай и ад.
И мракът не понася светлината.
Къртиците си правят маскарад,
но как ли да прикрият слепотата?

И как ли тумор да се изцели,
когато в дух оставя метастази?
А дарът – през венеца от бодли –
дори до гроб искрицата си пази.

И даже след смъртта е още там –
в лъчи, слова и пламък от олтара.
Все още съм достъпен, като храм!
Все още съм поезия и вяра!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Все по-често пронизва ме болката вляво
и сърцето напомня за тялото тленно.
Аз живях като вятър. Сега ми остава
да потърся следите на всичко безценно.

Не строих за чедата си дом с керемиди.
На чешма не написах послания тежки.
Бях невидим, а исках светът да ме види.
Ангел бях, но уви, ме разбраха човешки.

Влюбен в слънцето бяло, раздало лъчите,
влюбен в облака – дъжд по земята изплакал,
аз поисках да дам светлина на душите,
да изтръгна сърца от коптора на мрака.

Казват, думи съм писал и с думи съм страдал.
Тъй видели са моите жертви небесни.
Дух оставих ви, хора! С Дух преборих се с ада!
С Дух изпълних крилете на моите песни!

Керемиди се чупят, домът ще се срине.
И чешмите пресъхват. Яде ги ръждата.
Но Духът – Той не може в пръстта да загине.
И свободен е вятърът – чист в синевата.

Все по-често пронизва ме болката вляво –
уморено от кръгове старо вретено.
Аз живях като вятър – не за земната слава.
И това се надявам да ми бъде простено!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Той надписва денем некролози
с почерк на изкусен калиграф.
Седнал край букетите от рози
и запретнал десния ръкав…

„Много ли покойници са тука?“ –
питам го, от листите смутен.
А човекът става и куцука,
леко приближавайки до мен.

„Виждаш ли ковчези ти тъдява
с тези тъй известни имена?
Носи се великата им слава,
знаят ги по цялата страна…

Живички са уж, за пред народа.
Всеки е от здраве напращял.
Но видял е Бог от небосвода
пъклото на земния им хал…

Той на мене делото възложи,
миг преди над тях да падне меч –
та със некролог да разтревожи
плевели, посочени за сеч…“

„Е, тогава имат ли тревога?“ –
питам го отново изумен.
„Що говориш! Нямат страх от Бога!
Всеки като бик е угоен.

А сърце през тлъста лой не чува.
Гордост сатанинска го мори.
Истина наопаки тълкува
и живее само за пари.

Хили и лигави се зловещо,
че след него плиснал би потоп,
а не мисли колко е горещо
в ада под утъпкания гроб.

Затова аз приживе ги плача
с думи като бисерни сълзи,
че са всички слепи за Палача,
Който само в миг ще ги срази…“

Тръгвам си. От думите потресен.
Кой ли вижда този калиграф,
там, над некролозите привесен,
да надписва скръбен епитаф…

Може би избрах си орисия,
в царството на слепите – с око,
да прогледна сам… И да открия
приживе умрелите в „Горко!“

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

От две Българии – едната е излишна,
като отдавна втръснало менте.
Не ще перото в стих да я опише.
Да я възхвали – вярата не ще.

Че тя е рай за куп богоизбрани,
(под маските си – черни сатани),
които ръсят сол в открити рани
и крият лик зад мраморни стени.

От две Българии – едната е трапезна,
отрупана с блага за векове,
а в другата – душите тънат в бездна
с нечути от оскъдност гласове.

И няма мост от Святост до поквара.
Немилост не докосва милостта.
За гнусния – лъжата е олтарът.
За алчния – копнежът е властта.

От две Българии – едната е палачът,
готов сърцата в миг да посече.
Статистика са бедните. Не значат,
дори кръвта им в ров да изтече.

Къртица с прилеп, червей с лешояда,
царуват в политически вертеп.
И пишат имената си в плеяда
от черни тръни в прогоряла степ.

От две Българии – едната е лъстива.
Продажна проститутка с евтин крем.
Разкрачена. Насам-натам отива.
Уж източна, но в западен тандем.

Търговецът – на дребно я продава
и спекулантът – с кризи я мори.
А Плевелът расте и избуява,
(невярващ на любов, а на пари).

От две Българии – едната спомня ада,
а другата – измисления рай.
Къде душите български пропадат –
това едва отвъд ще се узнай.

Но в моята тъй мъничка вселена
България е винаги една –
великомъченица, окрилена,
да плаща скръб за Дух и Светлина.

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Пари и власт са алфа и омега
на всеки самозванец нечестив.
Пращи под него пъклената жега,
но мисли си мъртвецът, че е жив.

По кървавата светска пирамида
пълзи проклет за своя интерес.
И лесно се разбира със Темида,
платил рушвет на съдника без чест.

Да грабне мимолетната си слава,
гръбнак прекършил като счупен клон.
И с плувнали очи да преброява
несметните богатства на Мамон.

Така изглежда стълбата зловеща
от приказка за паднали души,
забравили, че в дупката гореща
от злия няма кой да утеши.

Че някой ден ще видят Прокурора
и Жезъла Му, вдигнат срещу тях –
за злото против съвестните хора
и мръсния живот, живян без страх.

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Като изгрев над горска поляна
за душата ми, обич, бъди!
Синева, от искри разпиляна.
Огън, който оставя бразди…

Да докосвам в очите ти лято,
нарисувано с късчета жар.
През сълзите – пътека от злато,
а на устните – дъх-кехлибар.

С тихи думи гласа ми загръщай,
като влюбена в цвете пчела.
Сътвори от ръцете си къща.
От косите – безброй хвърчила.

И в олтара, от вечност погален,
щом мечтите ми сбъднеш в зори –
остани като пламък разпален.
И гори. И гори. И гори…

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)