Категория: Poetry

Светът е битка на поклони
и всеки носи свой престиж.
Но кой въпроса ще отрони:
Къде и пред кого блестиш?

До днес пустинния си пясък
събират светските звезди,
защото те си имат блясък,
а той усърдно се следи.

Души съглеждат отвисоко
пред някой фотоапарат.
И техните лъчи са стока
с цена, реклама и плакат.

Едвам удържат на тълпата,
жадуваща за автограф,
и с частен „Боинг“ в небесата
лика си правят величав.

Такъв навярно е престижът
на вече звездния елит.
И всички медии се грижат
животът им да е честит.

Но нека в правотата ясен
опиша други светила.
Поклонът им, така опасен,
да зърне плът не би могла.

Отритнати или презрени,
но верни в Правдата поне,
пред своя Бог стоят смирени
и винаги на колене.

Да бъдат гонени им стига,
щом носят Образа Му Свят,
и Той в Духа Си ги въздига
да светят с блясък непознат.

Не може мракът да ги схване
или светът да ги прозре,
и някой, ако с тях остане,
за всичко пръстно ще умре.

Светът е битка на поклони.
Животът – избор на звезди.
Едните следват милиони,
с вериги в празните гърди,

а другите – едва малцина
удържат в своите лъчи,
понеже в свят като пустиня,
мнозината са без очи.

И нека верният не страда,
че скръб Небесните мори,
но гледащ бъдната награда –
на Господ да благодари.

Защото в адовите бездни
със гъстия и лепкав мрак,
ще паднат всички люде звездни
с поклон пред злия Божий враг.

А горе – с празнична позлата,
успяла в миг да полети,
на Господ Бог сред светилата,
една Невяста ще блести.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

В една земя, опустошена
от злоба, червеи и тлен,
присви се моята вселена
до Бог, в сърцето ми вселен.

И погледът ми, уж далечен,
навън не иска да кръжи,
където грешникът обречен
погива в своите лъжи.

Поклонът, храмът и олтарът
стоят дълбоко в моя дух.
И няма да ме сплаши звярът,
за него щом оставам глух.

С един Месия на вечеря,
и лъч за новата зора,
не искам друго да намеря,
ни друг живот да избера.

Отдавна Портата е свита
и Пътят – до игла стеснен.
Светът за Правдата не пита,
от тъмни страсти подлуден.

Беснеят слепите водачи,
събрали плътските вълни.
И гарван над душите грачи,
та в ямата да ги плени.

Пръстта към пъкъла привлича.
Ръждясва златото до прах.
Безумният с вериги тича
да върши тайния си грях.

Заветът плаче и въздиша.
Небето мрачно се гневи.
А клетникът си търси ниша,
та светъл лъч да улови.

В една земя, опустошена,
от злоба, червеи и тлен,
да свие своята вселена
до Бог, в сърцето му вселен…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Без значение – гладен ли, сит ли,
следвам своята светла дъга –
да загърбя помпозните титли
с най-презряната дума “слуга”.

Тя е вехта. Лишена от блясък.
Като дреха от шаячен плат.
Със съдбата в пустинния пясък
на отшелник от целия свят.

Тя нозете смирено измива
и с молитва прощава греха.
Уж е мъртва, но толкова жива.
И за гладния пак е троха.

Тази дума съкровища сбира
не в трезори и банки навред.
Тя оттатък Голгота се взира,
превъзмогнала болка и гнет.

Тя готова е свята да пази
своя жребий пред съдник Пилат.
Не помръква от хорски омрази.
Не шушука във царски палат.

Претърпява бичуване, злоба,
даже сплетен венец от бодли.
Няма страх от ковчега и гроба,
нито ужас от смъртни стрели.

Тази дума не иска корона.
Не мечтае за почит и власт.
Само с четири остри пирона
я даряват в предсмъртния час.

И дори да я следвам едничък
в този свят, титулуван от бяс –
пак Спасителят с Дух ме зарича:
“В теб самия царувал съм Аз!

Че слугата е образ на Царя,
Който в грешния свят се яви.
Да цели от Любов, да изгаря,
и разпънат – за вас да кърви!

Без значение – гладен ли, сит ли,
следвай Мене по пътя трънлив.
Не човешката слава и титли,
но Духът Ми направи те жив…”

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Умрял богаташът в минута среднощна.
Издъхнал във своя палат.
А бялата спалня – красива, разкошна,
сменила се мигом със ад.

Сред пушек лютив и стенания диви
душата му вдигнала вой.
“Защо ме наказваш така, Милостиви –
сред жупел и огнен порой?

Нима съм живял като зъл, безсърдечен
сред хората в белия свят?
Нима на ужасна съдба съм обречен –
да тлея, в катрана облят?

Изпитай и виж ми съдбата отново!
Едничко добро намери!
Недей ме наказва с присъда сурово
и с огън недей ме гори!”

Крещял богаташът за милост отгоре.
Гласът му в стените кънтял.
И ето, че Бог от небесни простори
душата му долу видял.

“Какво пък? – Си рекъл – Ще видя отново
живота на тоз мъченик!
Добро да открия по Моето Слово –
от ада спасявам го в миг…”

Погледнал Творецът съдбата човешка.
Едничко добро му открил.
“О, нека поправя досадната грешка!” –
в Сърцето Си Господ решил.

“Да тръгне веднага вестител отгоре!” –
ударил съдийският чук.
“Спасете душата от злите коптори!
Вдигнете я с връзка от лук!”

Небето притихнало. Ах, изненада!
Дочакахме Бог да сгреши!
Намерил доброто на грешник от ада!
На злата сред злите души!

Видял я в случайния ден на пазара
купуваща лук, зарзават…
А после конете във бяг да подкара
към своя огромен палат.

Потресло каруцата камъче бяло
и паднала връзка със лук.
А бедно сираче, три дена неяло,
навело се плахо, без звук.

“Вземи я! Вземи я!” – през смях богаташът
извикал и махнал с ръка.
“Човешки мизерии мен ме не плашат!
Богатство си имам, река…”

И същата връзка от лук, чудодейна,
от Бога вестителят взел.
И литнал към ада, от ужаси зейнал.
От огън и дим без предел.

Съзрял богаташа. И викнал отгоре:
“За лука сега се хвани!
Че той е доброто, което си сторил
едничко през твоите дни!”

Подскочил богатият. Сграбчил със пръсти
това чудотворно въже.
Издигал се той. Но отдолу – чевръсти
го дърпали двама мъже.

“Ах, вие глупаци! Проклети, нещастни!
Пуснете краката ми в миг!
Умирайте в огън със мъки ужасни
и страшен на устните вик!

Въжето отгоре е мое, едничко!
В съдбата ми нямате дял!
Че вие сте нищо, а то ми е всичко –
билетът за Райския бал…”

Но никой не пускал, дори и да кряска.
А ангелът вече летял.
И връзката лук, като вечност прекрасна,
богатият още държал.

Но после, безумно я пуснал сред мрака,
и яростен взел да крещи:
“О, червеи гнусни от тъмна клоака!
Защо са ви Райски врати?”

Докле ги заблъскал с прежулени длани –
в катрана се плиснал със тях.
И връзката лук, вместо светло имане,
му станала сетният грях.

“Не бърка Творецът от Своята Слава!” –
извикал вестителят с плам.
“Сърцето за злото си – зло заслужава
и адът желае го сам!

Въжето, което нагоре издига,
изпусна с безумие ти.
И връзката лук – като страшна верига
в душата ти нека люти…”

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Ще се спомня… Духът ми не в пръстта е роден,
нито в земната твърд ще изтлее.
Все едно е дали съм живял утолен,
щом животът веднъж се живее.

Нямат смисъл нещата, сътворени от кал.
Те в калта се завръщат без време.
По следите на светла и свята печал
ще се търся – лъчисто-неземен.

Не прибира ли взорът цветове и лъчи,
щом притворят се морни клепачи?
Ще въздигна нагоре тези мои очи
над провали и зли неудачи.

Като птица, която над въздишки лети
да докосне покрова далечен.
И отваря небето прошептяни врати,
а духът се прибира извечен.

Още месец, година… Още десет лета.
Провидяното – дъх ще огрее.
Ще си взема последното сбогом с пръстта,
без от нея дори да более…

Да се спомня, в завръщане… В бял епилог.
Като свитък от зов и забрава.
Свил съдба и вселена до надежда и Бог
сред искри от небесна жарава.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не рискувам с красива утопия.
Всяко сбъдване плащам на кръст.
Помъдрях от пробождащи копия
и претръпнах за болка и мъст.

Неизменно блестя гилотината
над извечния мой идеал.
И протегнал ръце към мнозината
пълних шепи с възторг и печал.

За корона ми служеха шипове
и главата ми с тях прокърви.
Не изпросих утеха със хлипане.
Не помръкнах от тежки мълви.

Камък бях. Претъркулен до свършека.
Извор бях – не за всички пенлив.
Пита бях. И ми ядоха къшея,
от сълзите навярно горчив.

Но в предела на всяко умиране,
като зрънце, дълбоко в пръстта,
ще ме спомни мигът за намиране –
златна лаура с вечни листа.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

„Тогава праведните ще блеснат като
слънцето в царството на Отца си…“
(Матея 13:43)

За грешник, който в мъка крета,
пленен с окови от лъжи,
бъди Халеева комета
и Слънцето му покажи.

Че в себе си човекът има
от детска люлка чак до гроб,
потребност чиста и незрима
с един сърдечен телескоп.

През него някак си поглежда
и търси в тъмнината знак –
да би намерил лъч надежда,
навън от гибелния мрак.

Че вече станаха мнозина
фалшивите звезди навред.
И адът челюсти раззина
да гълта – злобен и проклет.

Една комета… Пример Вечен
с неземен блясък от Едем!
И няма Бог да е далечен,
но близък Той ще е съвсем.

Ще бъде в телескопа – ясен.
Безкрайно светъл. Като Ден.
Във Образ – верен и прекрасен,
от Истинска Любов роден.

Че само Вярата съглежда
невидимия небосвод,
и Онзи, Който я отвежда
в Духа на Вечния Живот.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)