Категория: Poetry

Светът е в залез. Огнен като жар.
И хоризонтът – кървав като рана.
Преди да си отида – нека дар
да бъда… И такъв да си остана!

С последните си топлещи лъчи
поетът в мене пак ще ви погали.
А моята душа ще премълчи
несбъднатото… За да го прежали!

Раздадох се до сетния си грош –
в печалбата, за други немислима.
След залеза ще дойде дълга нощ,
когато мене няма да ме има.

Но днес все още грея. И гори
в ръцете ми дареното до века.
Едно сърце поне да покори
или роди една усмивка мека.

Това ми стига. Котва към Едем
на кораб, който в залеза отплава.
Изгубва ме светът. Но не съвсем,
щом топлих го в лъчи от незабрава.

Живея в залез. Огнен благослов.
Кръвта кипи в последната ми песен.
А в изгрева оттатък ще съм зов,
с един живот, до сетен дъх принесен.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не те открих на този свят, Едем!
Далечен си. Мечта, от поглед скрита.
А би могъл да бъдеш звезден крем,
да ти се радвам дълго, до насита.

Не си медал във земните борби
или тръстика в блатото на скота.
Въздиша те душата, щом скърби,
а няма миг утеха за живота.

Да бих те в стих рисувал – без слова
перото би притихнало над листа.
А няма сътворени сетива
за Вечността ти Свята и пречиста.

Оставам сляп и ням. Но не съвсем…
До дъх и вяра зная, че те има.
Не те открих на този свят, Едем!
Но пак от тебе ме откриха Трима!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Дали животът шанс ще ти предложи
или до края ще останеш клет?
Когато тази мисъл те тревожи,
спомни си за последния билет.

Един билет за влака до Небето.
За Свята Вечност, някъде отвъд.
Че дните се изнизват неусетно
и винаги след тях пристига Съд.

Билетът! Кой и как да го намери?
Не гледай към гишето. Не е там.
Заключени са Божиите двери
за тленните потомци на Адам.

Но вътре, във сърцето, зов тиктака…
Спасител хлопа… В миг Му отвори!
Малцина чакат да пристигне влакът.
И ти сред тях жадувай и гори!

Пълни ръка бедняшка с милостини
и клетника спохождай с щедър дух.
Дори светът до ледник да изстине –
за скръбен вопъл не оставай глух.

Тъй праведникът плаща си цената
Небесна Благост да го окръжи.
Билетът е печат от Светлината
и в шепата Си Господ го държи.

Полагай в тази шепа неуморен
делата на духа си ден и нощ.
Че влакът идва. За едни затворен,
за други – като щедър звезден кош.

Дали животът шанс ще ти предложи
или до края ще останеш клет?
Когато тази мисъл те тревожи,
спомни си за последния билет…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не искам като нерез да тлъстея
във кочина от мрамор и кристал.
Родих се със съдбата си. И в нея
бих всеки ден повторно изживял.

Със всичките си скърби и провали.
С неволите и грижите накуп.
Дори да имам избор друг… едва ли
ще стане той за шията ми клуп.

Светът не е Олимп за дух и вяра.
И аз не съм божествен Херкулес.
Витаят в него подлост и поквара.
Царуват само смъртните без чест.

Езикът на змията е отровен.
Ковчежникът й – грешният магнит.
И нека в този свят съм по-виновен,
отколкото почитан и честит.

Един тефтер с едно перо си кътам.
Живея с вяра – някъде отвъд.
И стига ми, ако намеря пътьом,
следовници за скръбния си път.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Далеч на Господ Бог от Трона
и в низки страсти потъмнял,
светът се взира днес в корона
на някакъв си земен крал.

И шум се вдига до Небето.
„Ела, Всевишни, и ни виж!
Въздигаме си на полето
последна кула за престиж.

Магнит за кралските особи
е тя с високия си връх,
строена със кръвта на роби
и пот до сетния им дъх.

Да свирят празнично фанфари
и топове гърмят салют.
Че днес пред млади и пред стари
се случва кралския дебют.

И крал на кулата велика
с властта си ще се възкачи.
Далеч от масата безлика,
но Свят пред Твоите очи.

И ние молим Ти се, Боже,
дори в душите със сълзи:
С живот и здраве ако може
навеки краля ни пази…“

Дочува възгласа Небето
и облак в отговор роси:
„Сина Си пратих в Битието,
от Злото сам да ви спаси.

А Моят Цар къде царува
и кула търси ли за власт?
С Короната Му кой векува,
слуга да бъде между вас?’

Дъждът е рукнал, но тълпите
сърцата крият с дъждобран.
И вместо с плач към висините,
във краля погледът е взрян.

И шум отново се въздига
край златния човешки трон,
а с най-опасната верига
държи сърцата Вавилон.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Ако някога бликна като бистър поток –
нека бъде в душата ти мила.
Всички пръски от думи, всеки жив водоскок
ти у мене да би преоткрила.

Като бъдност желана моя зов пожелай.
Той в скалите ми стръмни извира.
И в съдба те зарича – от начало до край.
Да те ражда… дори да умира.

Всяка жажда за нежност своя смисъл твори.
И слова се отприщват в пролука.
Докосни ме в в мечтите. И наяве дори.
Аз съм изворът, който бълбука.

Ако някога бликна – нека в теб събере
мойта обич водите прелели.
И ще бъде душата ти синьо море
с брегове от далечни предели.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Изпя ли най-последната ми песен,
в която аз за теб се претворих?
След всичките ми чувства – непринесен
остана само този ветрен стих.

У теб – като предел да ме възлее.
Вълните с топъл юг да укроти.
И щом попиташ моят зов къде е –
дълбокото слова да прошепти.

Аз искам да ти бъда нескончаем.
Негмуркан, непреплуван. Като блян.
До залез явен. И до изгрев таен.
Но в допира – от тебе преживян.

И в ударите верни на сърцето –
утихнало, безбрежно от мечти,
да помниш, че си винаги морето,
което океана приюти…

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)