Категория: Poetry

Да дочувам гласа ти, когато
шумно целият свят ми мълчи…
Да си моето сбъднато лято
с най-красивите светли очи…

Да усещам в гърба ти опора
и от дланите – пламък, искра…
Да си Личност сред многото хора,
във която Христос да съзра…

Да си Верен – дори в изнемога.
Да си Истинен – лъч през нощта.
Да си отговор в смут и тревога.
Да си мъдрият глас на баща…

Всичко друго да нямам, препатил,
пак към Бога си вик ще въздам:
Ти ми даде в живота приятел,
както Себе Си взря в Авраам!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Аз не вярвам в красиви покрития,
нито в евтин гердан от битак.
Търся пламъка – чудният, скритият.
От небето съдбовният знак.

И не питам дали е раздялата
разпознатия фалш на страстта.
Няма черно да смеся със бялото,
нито хула ще кажа с уста.

Писах стихове – верни и искрени.
Любовта извисих до олтар.
Нямах подлост във моето писане.
Всички чувства ми бяха пожар.

Нож в гърба ми забиват коварните.
Клюки шепнат езиците зли.
Аз съм острият трън на бездарните
и от моите думи боли.

Бих понесъл позор, развенчаване.
Лоша ревност и мръсни сплетни.
Мимолетно е гръмкото славене.
Прах и пепел са земните дни.

Ще останат словата написани.
Не на книга, а в чисти души.
Свободата се ражда във истина.
И приятна е, щом утеши.

Аз не вярвам в красиви покрития.
В моя огън все тъй ще пламтя.
Опаковката дайте на сития
от усмивки, възторг и цветя.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Аз с този свят не искам да се боря.
Не би ми стигнал целият живот.
Задъхвам се от тежест и умора
като герой в последен епизод.

Не бе сапунен никак сериалът –
в сълзлива мелодрама да тъжа.
Патроните изстрелях, не нахалос,
но всеки поразяваше лъжа.

И някак си, от думите ранени,
низвергнаха ме гнусните със стръв –
тълпата от подразнени хиени,
подгонила един самотен лъв.

Но аз не бих поискал да се бия
с поклонници на тление и леш.
Не съм примрял за тяхната помия,
да драпам с апетита на келеш.

И петимен не бях за жалка слава –
поетът-еднодневка на властта.
Сърцето свойта участ заслужава,
дори да бъде скок от пропастта.

Дори да е разпънато трагично
от злобата на тъп олигофрен,
какво тук значи някаква си личност,
щом писаното ще замести мен?

Щом сам оставих диря и посока
сред взривове и огнени кълба –
не е била безмилостно жестока
цената ми, наречена Съдба.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Как ли светли мечти да ти дам,
щом от залез светът ми тъмнее?
Светлината е някъде там –
че човек неслучайно живее.

И сред дири – от други преди –
своя диря и той да остави.
Стих за обич под чисти звезди
или песен с красиви октави.

Детска люлка под старо дърво
или мрамор, от образ възкръснал.
Все едно е къде и какво,
щом духа си с любов е разпръснал.

Щом в сърцето е раждал искри
и уста благослов са шептели…
Спри се, залезе! Моля те, спри!
Имам още мечти неумрели!

Пак ме гледат горещи очи,
пълни с вяра, че днес съм потребен.
Не напомняй нощта ми! Мълчи!
И светът ще сияе вълшебен.

Още час… Още ден… Още век…
Още вечност с духа си да тлея!
В светла диря – да бъда човек!
Както искам и както умея…

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Светът ми е отново бял статив.
Платно, събрало шепот от лъчите.
Ела до мен! Рисувай ме с молив!
А после оцвети ме през мечтите!

Ръцете ми провиждай във вълни,
които те обгръщат и милуват.
Сред синята ми нежност остани,
където силни чувствата ми плуват.

Очите ми провиждай в небеса,
които в топъл залез аленеят.
И в нощите на твоята коса
с безброй щурчета влюбено ти пеят.

Сърцето ми провиждай, като храм,
въздигнат в самотата на скалите –
където вечност мога да ти дам
и полета безбрежен на орлите.

Провиждай ме! Рисувай ме щастлив!
През дъжд… В дъга лъчи да се разпръснат!
Светът ми е отново твой статив –
разцъфнал крем, за тебе неоткъснат!

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Любов, дали напълно те открих?
Дали изцяло вникнах в твойте тайни?
Описах те със думи в нежен стих.
Събрах в искри лъчите ти безкрайни.

Ти светеше в очите на жена
и в дланите напукани гореше.
Ти беше блян и бяла пелена.
И всичко чисто в мен, Любов, ти беше!

Но днес, когато веят ветрове,
в които мъчно би летяла птица,
копнежът ми отново те зове
и иска те, Любов, като светица.

За да гориш в измръзнало сърце,
което иска злото да прощава,
и да докосваш с милващи ръце,
събрали зов от огнена жарава.

И даже в моя сетен полет с теб
душата ми умора да прекърши,
утеха дай на клетия поет,
че твоят огън няма да се свърши.

Ще грейнеш от небето! Ще пламтиш!
И мигом ще те видят всички хора.
С най-чудните лъчи ще ги дариш –
за истинската Вечност над простора!

И друг чудак по твоите следи
щастлив ще тръгне да те преоткрива!
Бъди, Любов! Пребъдвай и бъди!
Усмихната и слънчево красива!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Наведох свойте клони, за да пия
от твойте чисти бисерни води.
На Бог се молих, за да те открия!
И Той, подобно чудо, те роди!

Сега си мой копнеж и моя песен!
Животът ми със тебе е зелен!
И аз повтарям, в щастие унесен –
поточе бистро, остани при мен!

С усмивката си ще те благославям.
Във клони нежен цвят ще ти даря.
С листата ще те гледам до забрава
и в стихове ще те пресътворя.

А щом душите тихо остареят
и Бог във Своя дом ни приюти,
на Него горе влюбено ще пеем –
дърво с поточе… Или аз и ти!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)