Категория: Poetry

Мой жребецо, от скръб остарял.
Уморени са твойте копита.
Колко дълго със тях си вървял
няма никой сега да те пита.

Тръгна в пътя си ти, бързоног,
и препускаше с вятърна грива.
А светът бе безкрайно широк
и животът – готов да прелива.

В светли изгреви търсеше блян.
В топли залези – лъч от зорница.
И към бъдното – винаги взрян
се стремеше със порив на птица.

Аз дори и до днес не разбрах,
че докоснах със тебе звездите…
На седлото ти колко тежах?
Или как ти опъвах юздите?

Беше силен. И мен приюти
във очите си – толкова верни.
Двама с теб – да постигнем мечти
и живеем с надежди безмерни.

Почини си, жребецо! Легни,
изпръхтял със изтрити подкови.
Нека в теб се снишат висини
и покажат ти пътища нови.

За духа, който има крила,
и след тропота – горе полита…
Виж как Някой зове те: „Ела!
Вечността Ми пред теб е открита!“

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Докоснаха се ореол и лира.
Прегърнаха се вечност и мечта.
Светецът се въздигна над Всемира.
Поетът – зазвъня от красота.

Светецът изговори се във притчи.
Поетът – в нежни песни се изпя.
Кого от тях ти повече обичаш –
така и да ми кажеш, не успя…

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

Ще заблестим, преплетени лазурно.
Два изгрева ще слеем във едно.
А после през земята ще се втурнем
да я загърнем в слънчево платно.

Ще се разпалим, пламъчно-обзети.
Два залеза ще слеем в стихослов.
И в тиха нощ, подобни на комети,
небето ще рисуваме с любов.

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

Припомняй любовта ми в силни корени.
Дърво за теб в годините си бях.
Преборих в зов летата непреборени
за шепота и звънкия ти смях.

Припомняй любовта ми в бурни устия.
Тя ручеят превърна на река.
И в проломите – сбъднати предчувствия,
аз исках само теб да завлека.

Припомняй любовта ми в летни ветрища,
раздухали жарава в куп искри.
Че ти ми беше въгленчето, светещо,
и тръпките ми с пепел не покри.

Припомняй любовта ми в звездни пориви,
в които те сънувах, полетял.
Вселенска, необятна… Дъжд отгоре ми
на капки галактически кристал.

Припомняй любовта ми с чиста хроника,
в която ни е нужен всеки ред.
И нека види в нея Бог поклонника,
останал верен в светлия завет.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Затова, че светът е различен
и през всички сезони цъфти,
своя отговор вярно заричам:
Моя светла причина си ти!

Затова, че врабчето в гърдите
тихо пърха и бързо лети –
да докосне за миг висините…
Моя светла причина си ти!

Затова, че мечта не залязва,
но и в късните нощи блести –
чудна приказка още разказва…
Моя светла причина си ти!

Затова, че косата сребрее,
но момче от очите трепти –
в хвърчилата му слънцето пее…
Моя светла причина си ти!

Затова, че живях и живея –
всеки отговор в тебе шепти…
Да спестявам любов – не умея!
Моя светла причина си ти!

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Съдба! Не съм те считал за сгрешена!
Не бих роптал, че случи ми се ти.
Родих се, за да бъда сам мишена
и дулото пред мене да трещи.

Врагът със бронебойните патрони
уж стреляше, но нищо не проби.
Когато всички стенеха “Горко ни!” –
аз бях утеха в техните съдби.

Пострадах от предателства и рани.
Ръцете си на Кръста приковах.
Кълваха ме и ястреби, и врани…
“Дано умреш!…”, но… никак не умрях.

Съдба! Напук на лошите прогнози
все още те живея и творя.
Не срещнах път с овации и рози
и славата за мене не изгря.

Какво пък? Даже скитник по неволя
билата ти трънливи прекосих…
Не си ми божество, за да те моля,
но само взор за краткия ми стих.

И даже да се случваш неусетно
по нишките на моята глава –
ще помня, че обичан съм заветно
от моя Бог… И стига ми това!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Колко още светът ще боли
от дълбокия взор на сърцето,
без да питам с тревога дали
ще тупти от безсмислие клето?

Да споделям най-сивия хал
в битие от гета и коптори,
и да гледам как в гъстата кал
чезне стъпкан небесният порив.

Ти ли, Боже, с любов ме взриви?
Ти ли с нея така ме беляза?
От човешкия плач да кърви,
като в рани от люта проказа.

Сто очи да пролеят сълзи.
Сто въздишки да дъхнат в неволи.
Да напира скръбта, да пълзи,
а духът ми в несвяст да се моли.

Всяка милост е кръг светлина
за сърцата, от зло безутешни.
Но се плисват – вълна след вълна –
тъжни дни, в недоимъка грешни.

А от кръгове – дълго блестял,
заприличвам на явна мишена.
Без значение колко съм дал
на едната душа утешена.

Ще летят демонични стрели.
За Доброто е скъпа цената.
Пиеш чуждата болка. Боли…
Но така и не свършва злината.

И превърнал сърце в игленик
Богу моля се с моята лира.
“Не привиждай у мен мъченик!
Дух живее, когато умира!”

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)