Категория: Poetry

Коленича пред Тебе, Исусе!
Ти Си Господ на моя живот!
Ти ми даде надежди да вкуся
и посочи ми синия свод.

Скоро пак ще се върнеш за всички,
гдето с обич зоват Те навред.
И ще литнем към Теб, като птички
в небесата на Твоя Завет.

Боже мой, от тъмница възкръснал,
Твойта обич не знае покой!
Ти Си с мене във нощите късни,
Ти Си с мене във студ и във зной!

Капка кръв от кръвта Ти ми дава
изобилен покой, свобода,
и докосва ме Твоята Слава,
и се къпя във жива вода.

И дори в самота да остана,
изоставен от майка и брат,
пак на Тебе ще викам: Осанна!
Пак ще имам от Теб благодат.

Няма кой да отлъчи ония,
за които цена Си платил.
Ще Те хваля! Ти мой Си Месия!
Дух Небесен на мен Си дарил.

Божий Сине, по-жив от живота
и по-светъл от светлия ден,
Ти за мене умря на Голгота
и чрез Твоята кръв съм спасен.

Коленича пред Тебе, Исусе!
Коленича пред Тебе, Христе!
И хвалата на моите устни
искам вечно пред Теб да расте!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Моят Господ залитна и се свлече встрани.
Див насилник Го ритна и Му кресна: „Стани!“
Кръстът глухо простена, сякаш имаше глас.
А с душа непростена, гледам, плачейки аз.

Над ребрата пребити бич отново плющи.
“Ставай, Царю честити!”- чувам някой крещи.
Но телесната сила в гръб разкъсан кърви.
Страда Господ в немилост. Как напред да върви?

Остър поглед ме стърже. “Идвай тук! Приближи!
Вдигай Кръста Му бърже! Той едва се държи!”
Тичам с ужас. Уплашен. Блесват броня и меч.
Поглед зърва ме страшен и приготвен за сеч.

Свивам някак чевръсто плаха гръд до корем,
и очаквам, че Кръстът ще ме смачка съвсем.
Тръгвам там. Без въпроси. В устни млъкнал смутен.
Чудо! Кръстът ме носи, като Дух окрилен!

Всяка болка порезна, всяка мъка и грях
тънат в някаква бездна, и пристъвам без страх.
Ти ли, Господи вечен, мойта грешност отне?
Ти ли, Който посечен, строполи колене?

Как гласът ми да викне към безумния свят,
че Кръвта Ти, щом бликне, ще дари Благодат?
Свършва пътят на хълма. Свалям Кръста от гръб.
Господ гледа ме мълком с поглед верен и скъп.

И отронва, обичащ, своя паметен стон.
“Зная как се наричаш. Ти си Моят Симон!
Кръстът сам те намери сред тълпите встрани!
Бог нарече те Верен и с Любов те плени!”

Моят Господ издъхна. А земята след трус
в тихо ехо заглъхна: Прославете Исус!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Той възкръсна за теб! Той възкръсна!
Греховете ти в миг опрости.
А Вестта Му – от Дух земетръсна
като слънце при изгрев блести.

Да докосваш лъчите червени
на Любов, неродена в света,
за да бликне и в твоите вени
драгоценната Кръв на Христа…

Кой и как в тъмнината лъстива
е задържал съдбата ти в плен –
щом душата ти в Бога е жива –
тръгвай с вяра, отгоре роден.

Че намерил си смисъл в Живота
по-велик от суетния век –
да погледнеш Исус на Голгота,
Който, Разпнат, роди те Човек.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Може би е от съдбата знак –
да остана в мислите самотен.
С невъзможен за сърцата праг –
непрекрачван, като стръмна кота.

В поривите – като стар орел,
уморен от реене в простора.
Синьото безвремие приел –
белегът на своята умора.

В болката – подобен на мъдрец,
а в скръбта – със дрипи на отшелник.
Злобите приел като слепец.
Празниците – като празен делник.

Скрит от всяка хорска суета,
горе – във дома си непристъпен,
къпя се с вълни от самота.
И от мъдрост също съм окъпан.

Слизам мимолетно със слова
да блестя в тълпите многолюдни.
И отново в чиста синева
се издигам с мислите абсурдни.

Може би е от съдбата знак.
Мълния съм. Стрелвам се съдбовен.
Блясвам мигновено в нечий мрак.
И си тръгвам. Винаги виновен.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

По глухите алеи на Предишното
откривам колко бързо съм живял.
Смалявал съм до седмица годишното –
на прима виста всичко разпилял.

Замаян от бохемските рапсодии,
превръщал съм си нощите във дни.
На бърза лента щраквал епизодите,
и плащал сляпо всякакви цени…

По стръмната скала на Неживяното
сега докосвам бавно всеки миг.
До капчица изстисквам се във ранното –
посрещам буден нежния светлик.

Секундите събирам в съзерцаване.
Минутите – в молитва за живот.
За жажда търся дълго утоляване.
Подобно охлюв – следвам своя ход…

Пред точните везни на Невъзможното
избърсвам тихо бликнали сълзи.
Бохемът в мен напомня за безбожното,
а охлювът – че в Бога се пълзи.

И взрян в това безстрастно равновесие –
ще остарея с тихата тъга,
че някак се разминах със Чудесното –
да бъда млад във бавното “сега”…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Съдбата като листи ще откъсва
оттук-оттам пътуващи край нас.
След ранното ще дойде твърде късно.
След утрото – последният ни час.

А тази лъкатушеща отсечка,
с тъй дълъг или кратък период,
ще стига все до точицата вечност,
където свършва писаният ход.

И няма страх, че някой се прибира,
а друг тепърва тръгва призори.
Един страдалец цял живот умира,
та в сетния си миг да се мори.

Не ще попита старецът къде са
отдавна отлетели младини.
И няма кой след тъжната завеса
да би му казал: Хайде, остани!

Той би останал, ако е потребен,
но само като спомен и следа.
Един светилник, колкото и дребен,
сред тъмното блести като звезда.

Човекът в памет нечия рисува.
Оставя в нея брънки и бразди.
А космосът в душата му векува
със блясъка на хора отпреди.

И някой да въздъхне, че го има,
дори и безвъзвратно отлетял –
в една любов, на спомена дължима,
ще бъде пак в сърцето оживял.

Че всяко семе като стрък пониква.
Расте, въздига нежния си ръст.
Човек ли е – роден е да обиква
и бъде дух сред тление и пръст.

А тленното, дори да се прекърши,
докрай отдало сетния си плод,
не ще се свърши… Да! Не ще се свърши
пътеката на Смисъла Живот…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Нещастен от съдбата си, поетът
поискал да потърси Любовта.
А тя била едно червено цвете,
поникнало на края на света.

Той много дни го търсил със надежда,
но дните се превърнали в лета.
Във хиляди градини се навеждал
и виждал само вехнещи цветя.

С последната останала му сила,
прекрачил тъжен своя роден праг.
Приготвил си хартия и мастило,
и стиховете се родили пак.

Разказвали за стръмните пътеки,
които неуморно извървял,
а след това внушавали на всеки
красив, но недостъпен идеал.

Мнозина тези стихове прочели.
Накрая ги прочела Любовта.
Червените й цветове пламтели
и греела сред всичките цветя.

“Вземете ме – извикала тогава –
и дайте ме на този млад поет!
Че той не пожела суетна слава,
а само мене търсеше навред!”

Така завършва приказката стара.
Един поет намерил Любовта.
Тръгни и ти, но без да губиш вяра –
все някога ще те докосне Тя!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)