Категория: Poetry

“Аз съм страж на ония горе
и без подкуп няма да ги предам…”
Хр. Смирненски

Напълни се земята бедна
с князе и принцове безчет.
В тъма родени – непрогледна.
С души, облъхнати от лед.

Те бяха някога сред масите –
уж верни, с искрени сърца.
Защитници на сиромасите
и босоногите деца.

Пред плебса късаха си дрехите
и биеха с юмрук гърди.
“Напред, на Вярата с доспехите!
Напред за славни свободи!”

А щом вратите им отвори
жадуваният парламент,
изскочи дяволът отгоре,
държейки чашка със абсент.

Погледна ги с усмивка гнусна
и рече думи с адски плам.
“Без откуп няма да ви пусна
във политическия храм!

Очите искам и ушите!
Накрая – вашите сърца!
Но бързо! И да не решите
да ми въртите номерца!”

Спогледаха се гузно клетите.
“Говори ни самият бог!
Е, вярно, паднал от Небето,
но затова пък – свят широк!

И щом това си е традиция –
каквото трябва ще дадем!
Било в удобна коалиция,
дори в шантан или харем!”

Тъй – слепи, глухи, безсърдечни –
разсмяха дявола проклет.
Видяха се велики, вечни.
И сигурни – с имунитет.

Оядоха се в страст неспирна
князе с продадени души!
О, Христо! Плаче твойта смирна!
Дано Христос я утеши!

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Тя, случката, станала в село Могила…
Все още я помниш… Нали?
Не търся с Вапцаров удобна закрила.
От гения знам, че боли.

Но тръгвам през думите, някак полека,
навътре към себе си. Сам.
И светлите стъпки на тази пътека
по-долу във стих ще ти дам.

Ще кажеш, че времето, вече безспорно
отрече, доказа, реши…
Едното е долно, а другото – горно.
А третото просто руши.

И изборът – явно не толкова лесен,
е нашият зов и съдба.
Животът ще бъде по-хубав от песен
или ще е празна торба.

Затвориш ли някак сърцето за мрака –
намираш си своя затвор.
Жестоката бедност напомня клоака
и тихата честност – позор.

Килийно училище с мъдра повеля
те учи на твърдост и чест.
Коравият залък с любов се споделя.
Идеята – с искрен протест.

Бесилки белеят по черните клони
на някакъв светски елит.
Пречупил гърба си от гнусни поклони,
а после увиснал честит…

Но аз ти напомням звездите отгоре –
жалони за век подир век.
Че там, във затвора, са светлите хора,
които те правят човек.

Мечтае душата. Пътека избира.
И после я следва до край.
А Злото изчаква. И жертви намира,
готови за земния рай…

“Ах, моля, поете! Заклевам ви! Спрете!
Духът ви ме тръшва в печал!
Светът е безбожен, но не невъзможен…
Не всичко е тиня и кал!”

Не ставам за песен… Мириша на плесен
от мъдрия прочит… Уви!
И светлата лира след хладна секира
в сърцето ми дълго кърви…

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Заричам Те – о, Господи – с едничко
желание до моя сетен дъх.
Да Си ми Смисъл – винаги във всичко
и аз да Те възкачвам като връх.

Далеч от суета и светска врява
еленов порив – в Теб да ме съзре.
И пламъкът ми да не догорява,
и верният ми устрем да не спре.

От всички чудеса, в Небето скрити,
Ти Чудо най-мечтано си за мен.
Очите ми са в Твоя Дух умити,
за да Те гледат в зов неутолен.

Ръцете ми са пламнали в жарава –
да мога всичко свое да Ти дам,
и Ти – от необятната Си Слава
в слугата Си да видиш Авраам!

Готов да вдигне ножа, в обич Свята,
душата си в Любов да посвети…
На хълма най-възвишен на земята
един елен за Тебе да пъхти…

Заричам Те – о, Господи! Заричам…
С това съдбата моя запомни!
Родих се, щом разбрах, че Те обичам,
и смърт не ще духа ми потъмни!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Погали ме, Господи, с ръце!
В тях за мен пирони се забиха!
Нека съм от Твоите овце
и да следвам ласката Ти тиха!

Чудната река ми покажи!
Святият Завет с копнеж да пия!
И Духът Ти жив да ме държи!
Меч и Щит пред буря и стихия!

Всякога след Тебе ме води!
Твой да бъда докато изтлея!
Мой овчар, Исусе, ми бъди,
та докрай с любов да Те възпея!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Потърсих те в блестящите витрини,
затрупани с купчини суета.
Потърсих те в романи и картини.
Потърсих те навсякъде в света.

Очите ми от взиране сълзяха,
а битието – свило рамена –
не знаеше къде е твойта стряха
и как за тебе плаща се цена.

Разбрах тогава. В този свят те няма
и нейде отдалеч ме гледаш ти,
а между нас прегради от измама
убиват най-прекрасните мечти.

Разбрах, че няма власт да те събори
и огън няма да те изгори,
защото ти си винаги отгоре –
над земните печалби и и игри,

над ужасите и над сивотата,
над навиците жалки и смъртта.…
Разбрах, че ти си просто над нещата.
Над всичките измислени неща.

Тогава те потърсих във сърцето,
дълбоко, гдето този свят не е.
Ти беше там, подобна на комета,
пристигнала от синьото небе.

Ти беше там, дори и несъзрима,
с един разпънат върху Кръста Мъж.
Най-сетне те намерих! И те има.
Сега си слънце, светлина и дъжд.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Какъв е смисълът да бъдеш птица
във този свят на пагубна мъгла,
щом всеки път смъртта остава жрица
пред твоите разперени крила?

Щом синьото е някъде далече –
в един необозрим, заключен свод,
а облаците плуват в кръг обречен –
предел са те на полет, и живот…

Какъв е смисълът да бъдеш птица?
Навярно във утехата, че ти
оставяш вяра, колкото искрица
на другият след теб – да полети…

А щом в мъглата се издигне ято –
с дъха си то прегради ще руши,
за да открие в синевата златна
Надеждата за нашите души.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

“Ти целият скован от злоба си,
о, шумен и разблуден град…”
Хр. Смирненски

Притиснат в градските обятия,
в един дъждовен, кишав ден,
продава своите разпятия
гърбушко сив и състарен.

А клиентела се нарежда
да пие сутрешно кафе
и бегло някак си поглежда
в червеното му кадифе.

“Днес вярата е дефицитна!” –
прошепва той, но бива чут.
След миг опашката сърдита
решава да му бие шут.

“Глупако! Махай таз сергия!
Разбрахме те, че търсиш жал!
Ония, другите, с просия
дори не са на твоя хал!

Не се прави на Квазимодо –
това не ти е храм в Париж!
Махни се, не дразни народа!
Ти тука просто не вървиш…”

Не случил никак на симпатия
гърбушкото трепери в страх.
Ритник… и всичките разпятия
изхвърчат всред ехиден смях.

А той, пълзящ по тротоара,
опитва да ги събере.
О, Господи! Придай му вяра!
Пази го, за да не умре!

Във сиви локви се оглежда
снагата на безлунна нощ.
Изчезва всякаква надежда
за вяра и подхвърлен грош.

Запомнил смеховете, хулите,
прибрал сергията в торба,
гърбушкото си трие скулите…
В разпятие – една съдба.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)