Категория: Poetry

Само тебе си имам, светиньо –
моя тиха надеждо в Христа.
С теб небето е винаги синьо,
а земята ухае с цветя.

Ти си нишка, която преплита
скръб и болка с лъчи светлина,
но страдалецът в мен не попита
как за тебе се плаща цена.

Като жертва над Свята жарава,
или кръст, който нося едвам –
ти си смисъл, по-нужен от слава,
даже сетния дъх да ти дам…

Само тебе си имам, довека,
и те кътам дълбоко в гърди.
През съдбата ми – стръмна пътека –
Свято бреме до смърт ми бъди!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Душата ми от скръб прелива
за скитници, обвити в мрак.
Съдбата им към ров отива,
а нямат те крайпътен знак.

Повлекли тежките вериги
в безбожна лудост гинат там,
където дух лукав държи ги
без Вяра, Истина и Храм.

Какво за вас да сторя, клети?
Та скитник кой не би ридал,
когато види си нозете,
потънали в дълбока кал?

Да можех с Кръст да ви износя
дарил се бих до сетен дъх,
пред Свят Олтар лъчи да прося,
та сам да ви посоча връх…

Уви! В пръстта не блесва злато
и репеи не дават плод.
Смъртта е болката, с която
човек се ражда за Живот.

Плътта не иска да умира,
но вкопчена – в пръстта пълзи.
Сама окови си намира
и в тях ликува и сълзи.

На Святост – шумно се присмива.
На Правдата – обръща гръб.
Душата ми от скръб прелива.
От най-мъчителната скръб…

Скръбта за скитници, които
без път и вяра гинат в ров,
но пак отказват упорито
зова на Вечната Любов.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Не искам „вси светии“ за надежда.
Христос ми е достатъчен – до гроб.
И нека в Него моят дух се вглежда,
а не във демоничния въртоп.

Сърцето ми вратата ще залости
за шоуто на хитрия пират,
и с веселите черепи и кости
не ще заситя тъмния му глад.

Изчадие е той. Не се насища
от сдъвкани в магията души.
Гори ли огън – ражда пепелища.
Пълзи ли червей – храмове троши.

А демонът – дори прикрит под маска,
остава хищник. С челюсти гризе.
И само луд, решил да ръкопляска,
превръща си душата на мезе.

Но моята с безумия не свиква.
Втвърдена – със Христос ще устои.
Проклета да е дупчената тиква,
че в нея само лепкав мрак струи…

Светиите са горе… В град от злато!
А в гробищата долу – бесове.
И този свят – тресавище и блато –
влечугите към тинята зове.

Христос ми е достатъчен! До века!
Не ща „светии“ в гробищен парад.
Че смисълът се губи пред човека,
отгоре вдъхнат – да погине в ад…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Не се страхувам, ако брули есен
мечтите ми, увяхнали без време.
Един олтар, във Святото принесен,
Небето се надявам да приеме.

В живота иждивих вода и огън.
Най-сладки плодове дарявах свише.
И в клюмналата младост още мога
да зеленея, щом перото пише.

А стане ли душата ми самотна –
ще я накича с листи пожълтели,
че в своята присъда доживотна
тя следва път в небесните предели.

До онзи миг, когато несъзрима,
подобно лъч ще светне над мъглата,
където късна есен с ранна зима
слана и скреж завихрят из билата.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Още ден за Христос преживей
без да мислиш за много години,
че светът е във плен на злодей
и плячкосват го черни гадини.

Още ден изпълни с доброта
и с усмивка докосвай бедняка.
Щом похлопа на твойта врата,
ти не давай на Бог да те чака…

Още ден нека с Правда трепти
всяко твое изречено слово,
че лъжата мнозина лъсти
и езика им пълни с олово.

Още ден нека светли сълзи
от тъгата ти в зов се пролеят.
Може би ангел с тях ще срази
и отблъсне далеко злодея.

Още ден в този свят възвести
Господ, Който в духа ти наднича!
Още ден само Той да блести!
Още ден само Той да обича!

Че с дарени в Завета Му дни –
даже век е нищожен и кратък,
а в Духа на Енох – висини
ще намериш, преминал оттатък.

Още ден, мой приятелю! Ден!…
Светлината чрез теб да светлее!
Че човекът от Бог е роден
като лъч цял живот да живее.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Мъртъвците си спретват всемирен парад,
за да следват смъртта си богиня.
От душите им лъха гробовната смрад
с дъх на алчност и мирис на тиня.

Всички – пешки на Злия, хвалят своя палач
и се хилят с гримаси зловещи.
А в сърцата им, скрити в измамния здрач,
се оглеждат катранени пещи.

Във вселена от пепел те са тъмни звезди.
Всяка – с хитро лукавство възпята.
Но оставят в парада си гнусни следи
до отровния зъб на змията.

Поруганата правда се гърчи под тях,
без да проси за миг от пощада.
А пък те – предоволни в осъзнатия грях,
маршируват честити към ада.

От ръцете им скверни се разпалва война.
От очите им – Ирод наднича.
Те преследват Исус да Му търсят вина
и с олово оплитат си бича.

Те – отдавна проклети да не срещнат покой –
мъртъвците на дух богохулен,
днес превръщат света във потопен порой,
от лъжи и измами прибулен.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Сега е време за раздяла…
И аз не страдам от това.
Душата – в болки оцеляла –
избра си път към синева.

С прегради, спънки и окови
не ща светът да ме държи.
С Любов над всичките любови
животът ми ще продължи.

В илюзиите твърде много
отдадох плам, прахосах блян.
Но идва час да кажа „сбогом“
на ада, приживе живян.

Не ща корона, чест и слава.
Духът ми нека да е здрав.
Че злият дявол заслужава
в лицето си юмрук корав.

Гърбът ми той не ще прегърби.
Светилникът ми ще гори.
Отхвърлям с вяра всички скърби
за власт, имоти и пари.

С тотеми, идоли, заблуди
не ще ме съкруши злодей!
Събирай всичките си луди
лукавецо! И полудей!

Не искам в битие безцелно
излъган да кълва на стръв.
Сега е времето разделно,
когато меч боде до кръв.

И по-добре да съм посечен
с едно око, ръка и крак,
отколкото в дома ми вечен
стените да изпълва мрак.

Сега е време за раздяла.
Дори да стана сам самин.
Душата ми, от Кръста бяла,
в Христос обрича се…
Амин!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)