Категория: Poetry

Той е Верен и Свят Съдия.
Меч двуостър държи във Десница.
Аз пред Него безмълвен стоя
като свила крилата си птица.

Светла Правда крепи ме в гърди.
Уповавам на нея довека.
И си казвам: Господен бъди,
изтощен от съдбата нелека!

Суха плява безумна гори
и пожари разпалва проклета.
Колко пъти заричах я: „Спри!
Дай почивка на тази планета!

Съдията следи те със гняв
и Свещен участта ти изрича!
Но димът ти, от огън лукав,
все към бездните адови тича!“

Миг ще дойде, въздишан с печал,
и Съдът като щурм ще настъпи.
Всеки, с дявола евтин живял,
бъднините пристигат му скъпи.

Запечатвам я с твърдо Амин
тази Правда, пределно могъща,
че във Вечното има Един,
Който всекиму всичко възвръща.

Той е Верен и Свят Съдия
и отключва ту Рая, ту Ада!
А в живота на тази земя
за блажената Вечност се страда!

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Аз не питам защо и какво
има още в света да се случи.
Нека просто остана дърво,
що на щедрост отгоре се учи.

Раждах в клоните куп плодове,
наедрели от мъдрата есен.
Без да чакам гладът да зове
го засищах с духа си надвесен.

На короната нямах разцвет,
но при корена Слово роди ме –
да остана за земното клет
и не славя едното си име.

Нямах в мен пожълтели листа.
Само гъста смола от раздели…
Плодовете родих от Христа
за онези, що биха ги взели.

Приютявах небесни гнезда,
прошептян от възторга на птици.
Търсех залези с чудна звезда.
Срещах изгреви с будни зеници.

Моят Извор, щом чист отлети,
ще ме вдигне до Свята градина,
и духът ми възбог ще трепти,
плодотворно живял за малцина.

С тази простичка вяра творих.
На дървото ми тя е присъща.
До Мига, благодатен и тих,
с който тленното в Дух се обръща…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Приготви се, смирена Невясто!
Бяла дреха за Бог облечи!
Този свят не е чудното място,
озарено от светли лъчи.

В него злият купува, продава
като хули най-благата вест,
а властта му е пламнала плява
без морал, без задръжки и чест.

Приготви се, Невясто Христова!
Своя поглед в Небето удръж!
И бъди за Жениха готова –
от Отец Благодатният Мъж!

Той ще дойде във Свята премяна,
твърде Верен на Своя Завет,
а пък ти посрещни Го засмяна,
претърпяла тревоги и гнет.

Запали си, Невясто, светило!
Нека в него Масло да гори!
И на цялото светско мъртвило
най-последната прошка дари!

Гълъб бял Святостта да ти сочи
и те води с могъщи крила –
там, където в Заветните плочи
твойта Вяра е Дух и дела!

И накрая – в блажена прегръдка
под Отечески Свят благослов,
пий от чашата първата глътка
на безкрайната Вечна Любов!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не ми търсете Господ с телескоп
далече сред светлинните години.
Приключи ли съдбата ми, и… хоп –
при Него моят дух ще си замине.

Ще литне до Заветното отвъд
без скорост, без ракета, без гориво,
че Вярата скъсява всеки път
и винаги пристига сполучливо.

Не ми търсете Господ с телескоп.
Изпълва Той Вселена необятна.
Сълзите Му напомнят за Потоп.
Дъхът – за древна Мощ хилядократна.

С една Звезда до век ще ме крепи –
Зорница в мрака, Лъч за битието.
И даже нощ, когато ме приспи,
сънят ми ще се случи на Небето.

Не ми хвалете в евтиния свят
това, което тлее и изгнива.
В тъмницата с безбожния диктат
обречена е всяка перспектива.

И само химн, изпят на колена,
троши стена, решетка и окова,
щом слиза във затвора Светлина
със Вечната Любов Исус Христова.

Да дава свобода на всеки роб!
Нагоре със крила да го издига!
Не ми търсете Господ с телескоп!
За Него и един Завет ми стига…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Пред трона безбожен подвил колене
светът заприличва на врящо гърне.
Отгоре притиснат от зъл похлупак.
Отдолу със огън от адския мрак.

Не трогват безумния Жертва и Кръст,
а дим се въздига отровен и гъст.
И бият се страшно народ със народ
за корист на някой дебел идиот.

Снабдени с убийствено точни очи,
от птици метални просторът бръмчи,
а Белият Гълъб пролива сълзи
за тези, които смъртта ще срази.

И няма за бесните изход назад.
В нозете им гърчи се целия свят.
Синджир от робини и роби безчет,
а те да са горе, на първия ред…

Но Рай не предлага такива места,
които да хранят ламтящи уста.
Къртица ги мами и червей мори
да влачат надолу сандъци с пари.

И с тях да си купят басейни с катран.
От сяра поръсен и с жупел огрян.
Защото на злите човеци е дял
и Бог сетнината им там е видял.

Да идва Великият Свят Съдия
на тази злощастна и тъжна земя.
И Правдата Свята навред възцари,
та вече гърнето от зло да не ври.

О, идвай Исусе! Недей се бави
и всичките тъмни палати взриви!
А после с Небесни лъчи, в Благодат,
бъди като Слънце над целия свят!

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Човекът до последен дъх
живее в тленната си къща,
а в края, тихо, като лъх
при Правда Божия се връща.

Каквото е в душа събрал
това в наследство му остава –
да вземе сетния си дял,
такъв, какъвто заслужава.

Езикът е оттатък ням.
Не може нищо да оспори.
Венец или изгарящ срам
са явни винаги отгоре.

И мъдро е, догде е жив,
да помни, че дългът е вечен,
а дух пред Бог застава крив
или със праведност облечен.

Напусто трупа се имот
в земя, от бесове смутена,
когато целият живот
напомня зъби на хиена.

А Смисълът блести отвъд
и чака зов да го повика –
преди в приключилия път
светец да срещне мъченика.

Дано го зърне в светлина.
Едно сърце за двама стига.
Че чак от стари времена
Небето своите въздига.

Да каже Богу: „Верен бях!
Една душа Ти нося клета!
Недей я спомня в бунт и грях,
но само през Кръвта в Завета!“

Че трябва му такъв един
щастлив развой във сетнината.
И нека с твърдото „Амин’
читателят я запечата…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Не ме събарят шум и смут.
Не се страхувам от злодея.
Светът е безнадеждно луд,
а аз не ща да полудея.

Вилнее гнусен Легион
със своя куп легионери,
но Бог на Святия Си Трон
от Своя Гняв ще им отмери.

Със зло охранени свине
морето бурно ще издави
и всяка с лигаво чене
делата си ще счита прави.

О, нека даже гол и бос
със грош последен във кесия,
да ходя с Божия Христос,
да следвам Вечния Месия.

Че гинат земните царе
и падат слепите водачи,
а Верният на Кръста мре
и знае Жертва колко значи.

Не ме събарят скръб и страх.
Душата си предадох Богу.
Да имам Щит на сиромах –
това ми е доволно много.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)