Категория: Poetry

Не питай Господ Бог защо си
от черна завист поруган.
Спомни си праведния Йосиф
и братята му – злобна сган.

Захвърлен в тягостната яма,
смирено той скръбта си пи,
и сам в човешката си драма
с едно Небе се укрепи.

Не пускай зло да те пребори,
дори в сърцето да боли.
Звездата винаги е горе,
а долу лаят псета зли.

Ще лаят… докато отминат,
а Йосиф ще царува. Бял.
Не става диамантът глина
дори под тонове от кал.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Това е дяволското иго –
тълпата да крещи „Разпни Го!“,
а римлянинът мракобесен
да има избор прост и лесен.

Това е страшната измама –
слепците да залитат в яма,
а съдник, щом Христос убие,
с вода ръцете си да мие.

Това е адът на земята –
да любят хората змията,
и без да виждат в грях окова,
да гълтат змийската отрова.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Не съм поклонник на Веспасиан.
За зрелища и хляб не вадя Меча.
Обърнат палец, под творба заврян,
превръща гладиатора в Предтеча.

И Римската арена – взрив от страст,
без „Аве, Цезар“ смятам да подмина.
Под слънцето смирен Еклисиаст
докоснал би душите на малцина.

Не значат нищо минус или плюс.
Не искам от тълпите вой и врява.
Защо ми е суетният им трус,
когато вехне лавровата слава?

Двубоят на поета е един –
със себе си, до гвоздея на Кръста.
А щом до Авел приближи Каин –
отгоре Господ ще им мери ръста.

И този Колизеум, вътре в мен,
е изпитът на светлата ми лира –
когато съм с омраза омерзен,
духът ми да откаже да презира…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Един Давид в духа ми Те обича.
Един елен в душата ми пъхти.
Небето дай му, Господи! Да тича!
Да бъде там, където Си и Ти!

Със арфа Любовта Ти да възнася!
И всяка струна – Теб да прозвъни!
Пътеката Ти Свята да оглася
по всичките била и планини.

Един Давид в сърцето ми Те хвали!
Един слуга, на който Ти Си Цар!
И сто живота вътре в мен едва ли
ще стигнат да възпеят Твоя Дар!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Теб)

Светът и утре още ще е тук…
И смисъл в битието ще се крие.
Дали в един копнеж. Или във друг
е все едно. Но в него да сме ние.

Ще има неживяни брегове.
Скали, в които думи се разтрисат.
А вътре в нас предели ще зове
един добър и нежен летописец.

И може би в това е вечността,
че даже и минутата си струва.
Уста да се докоснат до уста
чрез думите, в които лъч векува.

Ръце да се преплитат като храм
и пръстите олтарно да се греят.
Светът и утре още ще е там…
Вълните му и утре ще ни пеят.

И тук, и там… Не питаме къде…
Съдбата в нас от зов ще се разкрие.
А времето в следи ще изпреде
воала на преплетеното „ние“.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Притворила очи ме призови.
Наяве твоят зов да ме сънува.
И в чувството мигът ще улови
един роял, решил да ни векува.

От изповеди всеки тон трепти
по-нежно и от изгрев над безкрая.
Да би ме сътворила от мечти –
аз после цял живот ще те мечтая.

Светът ни ще е сбъднатост. Крила.
И полет – до почуда безтелесен.
Че само ти в съдбата би могла
да бъдеш припев в мъжката ми песен.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Като цвете, което разгръща
всички тичинки в своя цъфтеж –
тъй се молех, едничка и съща,
в моя свят пожелана да спреш.

Да те вдъхна с пречиста премала,
сътворена от изворен блян –
че за мене мечти си разстлала
в цветовете на зов неживян.

И с лъчите на нова вселена
да докосна първичния взрив –
оня смисъл, че беше родена
да направиш духа ми щастлив.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)