Категория: Poetry

В мъгливия ми зов ще бъдеш бяла,
събрала куп от слънчеви лъчи.
И аз ще те посрещна, просветляла,
та утрото ми в теб да проличи.

Една усмивка дълго да си нося,
като прозирни капчици от дъжд.
И твоят поглед някак да изпрося,
а той да ме обгърне изведнъж!

За две или за пет минути само
да сбъднеш ден, и седмица дори.
А вътре в мен събуденият пламък
за още два живота да гори.

Не искам друго в липсите тревожни.
От щедрост никой не е разцъфтял.
Но тебе да намеря, ако може,
в мъгливия си зов, по мъжки вял,

ще бъдеш ти последното ми чудо,
на този свят, лишен от чудеса –
за кратък миг съня си да пробудя
в къдриците на твоята коса.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

“Уподобих те, любезна моя, на конете
от Фараоновите колесници…”
(Песен на песните 1:9)

Жадуван шум от чаткащи копита.
Летят в небето приказни коне.
Еднички думи моят глас попита:
„Обичаш ли ме? Мъничко поне…“

И сякаш нежността, развяла гриви,
през полета си ветрове събра.
А чувствата – напиращо игриви
сияеха от сбъдната зора.

Сърцата ни искряха от подкови.
И онзи тропот – че светът тупти,
когато с устни, за мига готови,
в една целувка покориш ме ти.

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)

“Събуди се, северни ветре,
и дойди южни…”
(Песен на песните 4:16)

Северно нашепва святостта,
че от бял кристал си сътворена.
И с молитва тиха на уста
в моя свят от Бог си подарена.

Южна – радостта ти в мен гори.
В нежен огън тръпна и мечтая.
Още много смях ми подари
от зеници с топлеща омая.

Идеща от север – юг си ти.
Северно откриваме се южни.
А в комина вятърът шепти
да напомня колко сме си нужни.

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)

Не ме отпращай в миналото, време!
Аз имам още много да ти дам.
Съдбата не успя да ми отнеме
на словото изгарящия плам.

Връхлитаха ме често урагани.
Във дупките на болката живях.
Споделях си таланта с изтерзани
и в мъката им цял се разпилях.

Те имаха от думите ми нужда.
Утеха за сърцата – хляб и сол.
Аз виждах как животът ги прокужда
и как търпят злини и произвол.

Замръквах с тях в опушени квартири.
Прозорците кънтяха от псувни.
Те нямаха дори едничка диря
и лъч надежда в идещите дни.

Разкъсани от черна невъзможност
удавяха в бутилката мечти.
И в простичките градуси – тревожна
започваше скръбта да им люти.

Кълняха се – обичах ги кълнещи.
Напиваха се – давах им ръка.
И в нощен час с догарящите свещи
изливаха се стихове в река.

За братята ми – брънки на съдбата,
скачени на синджир от грях и зло.
За всичката помия на земята.
За тъжното човешко потекло.

Не ме отпращай в миналото, време!
Аз искам да изплача твоя вик.
За малките души в коптора земен.
За бедния с душа на мъченик.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Засъхналата кръв на малка птичка
прониза с болка моето сърце.
Със счупени крила, съвсем самичка,
лежеше тя на прашното шосе.

Умряла. Може би, преди минути,
със човчица, разтворена за стон.
Отнесла сетни думички нечути
в смъртта, в неумолимия закон.

Наведох се. Погалих я потресен
и човчицата пипнах със ръка.
И ето, че от нея бликна песен,
подобна на водите на река.

„О, страннико! Не ще да оживея!
В небето вече няма да летя.
Убиха ме! Крилата вече тлеят
и скоро ще ме върнат във пръстта.

На кой попречих горе във простора?
И кой на моя полет завидя?
Бях бедна птичка. Сива, безпризорна.
Без покрив. Само с малко свобода.

Гнездо си нямах. Спях по керемиди.
Другар си нямах – с мене да лети.
Та можеше ли някой да завиди
на птичка, пълна само със мечти?

И трябваше ли мойта птича песен
да бъде прицел на жестоко зло?
Кому живота аз направих тесен?
Кого подразних с бедно потекло?

Но той отгоре стрелна се, рани ме.
И мигом във простора отлетя.
Така умрях. Без обич и без име.
Така дори изсъхна ми кръвта.

Едно едничко нещо ти се моля.
Покрий ме с пръст под розовия храст.
Но забрави за моята неволя.
И за смъртта, която вкусих аз…“

Погребал я на розите под храста,
изтрих печален бликнали сълзи.
А полъхът от птичето нещастие
пред вас във този стих се отрази.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

„Но понеже ще се умножи беззаконието,
любовта на мнозинството ще охладнее…“
(Матей 24:12)

Не това е най-страшният студ.
И не тази е лютата зима.
Щом добре си облечен, обут –
топлинката все още я има.

Но ледът, който вътре пълзи,
и сърцата до камък сковава,
не го трогват ни плач, ни сълзи,
нито в нечия скръб състрадава…

Зимни хора вихруват навред.
Хладен дух от студа ги изсича.
Няма огън да стъкнат от лед,
нито Господ чрез тях ще обича.

Всяка зима ще свърши до дни.
И снегът под пръстта ще изтлее.
Но студът, който дух вкамени,
даже в лятото зимен си вее.

Да напомня – до болка и смут,
как омразата става съзрима.
Че това е най-страшният студ
и, че тази е лютата зима…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Презимували тъжно безсмислие
ще се срещнем във пролет добра.
Ще проблясва в очите ни искреност.
Ще потрепват в душите пера.

Ще се скрием на вятъра в шепата.
Дъх във дъх – ще си шепнем мечти.
А дочула усмихната шепота –
пролет цветна край нас ще цъфти.

Ще е миг, който помнят чудаците –
с двете рози в градинския храст…
Невъзможни от влюбеност – знаците
ще са нежно значими за нас.

Презимували тъжно безсмислие
ще се срещнем… В красив кръговрат.
Всяка зима, от бяло орисана,
е издъхнала в пролетен цвят…

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)