Категория: Poetry

Остани на сърцето си верен.
Обещай му се в огнен обет.
Даже в студ да вървиш ненамерен,
необичан или неприет.

Тази вяра докрай ще те пази.
Ще ти бъде тояжка, навес.
Лъч утеха в среднощни омрази
и в глада ти паничка овес.

Да открива – съдба е за всеки.
Рано. Късно. Въпрос на лета.
Извървяните вече пътеки
стигат все до едничка врата.

Там пари и богатства не струват.
Откуп няма човек да плати.
Паметта ден по ден се тълкува
да издири слова и мечти.

А обетът, подобен на птица,
те издига с искрящи крила,
като смисъл за верния прицел,
заплатен от безброй теглила.

Няма никой от смърт да избяга –
да ти каже какво е отвъд.
Всеки пътник намира си прага,
прекосил пожелания път.

А размяната идва след края.
Вечността ще поиска обет.
Може би си посочен за Рая,
сиромахо, от истина клет…

През една чудодейна пролука
като тънко ухо на игла
в тиха вярност звезда ще мъждука –
сетен пристан за вечни крила.

И Духът – като зов изнамерен,
ще допише последния ред:
„Остани на сърцето си верен!
Обещай му се в Моя Завет!“

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не път широк духът ми сътвори.
По-скоро – лъкатушеща пътека.
Творецът иска връх да покори,
когато търси в себе си човека.

Извечното – през трепкащи лъчи
до изгрев или залез ще избяга.
Но как да го догоня със очи,
в които лепне съхнещата влага?

Ще бъда ли мечтател бързоног –
следовник на еленови копита?
За образ и подобие на Бог –
животът не напомня ли възхита?

За шепа дъжд и късче от скала
дали мечтата всякога си струва?
Тя даже век да чака би могла,
но кой ли там, по стръмното, векува?

Не става ли съдбата пътепис,
довършен от потомците на вяра?
Достигнах вече синята си вис…
Докоснах до сърцето си олтара.

Не път широк духът ми сътвори.
Върхът, по право, винаги е тесен.
Еленът, щом нозете умори,
превръща се на птица. И е песен.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не оставай в душата самичък
ако тъмен светът те гнети.
Даже в нищото – пак си обичан
и искрица през мрака блести.

Има порта, която е скрита
зад предела от слух или взор,
а след нея сърцето полита
по следите на лъч-метеор.

Кой и как би те лъгал до време –
все едно е за вечния път.
Там крадецът не ще ти отнеме
на копнежите звездния кът.

Ничий крясък не ще те намери
и обида не ще ти люти.
Ако вяра крилата разпери
вижда смисъл, когато лети.

Тя намира, докосва, открива
чудесата в небесната вис.
А светът като точка се свива
с недовършен до гроб летопис.

Не оставай в душата самичък.
Всички птици намират ята.
Полетели за смисъл едничък,
че животът е зов след смъртта.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Когато се износя като дар,
тъй както девет месеца – родилка,
ще бъда на молитвите – олтар,
за раните – намерената билка,

за болката – утеха от слова,
изстрадани в пещта неугасена,
дори и на пътеките – трева,
от капките на утро оросена.

Дъхът ми нека всякога таи
какво и колко болката си струва.
Търговецът обича да брои,
но вярата с пари не се купува.

Един с омраза ще ме прокълне,
а друг – скръбта ми люто ще одумва,
но някъде – до сетен час поне,
сърцето ми искрите си ще лумва.

И както Бог в ръцете Си – от пръст
направил е Адам да оживее,
така чрез думи, раждани на кръст,
духът се вдъхва, за да не изтлее.

Когато се износя, в теглила,
дано изплаче рожбата ми в бяло.
И серафим с разперени крила,
да я бележи с вечност… За начало…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Светът е дърт пияница на градус
в кръчмето на лукавия кръчмар.
„Налей ми, шефе, в чашката, за радост,
от твоя омагосващ спиртовар!

Едно ми е – хем празнично, хем свято!
И пие ми се марков алкохол!
И аз се чувствам най-щастлив, когато
усетя твоя бляскав ореол…

Налеи ми, шефе! Зверски ми се кърка!
Че всеки празник с тебе е купон.
Със римските рецепти ми забъркай
коктейл от Калигула и Нерон!

С езичника – езически да пия,
а с вярващия – да съм същ монах!
Какъвто и да съм… Но хаирлия!
Защото теб за господ си избрах!“

Делириум след празничната радост.
Безвремие, запълнено с несвяст.
Светът е дърт пияница на градус
в кръчмето на неведом фантомас.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

В дворец сред ледовете непристъпни,
седящ на трон от снежнобял кристал,
в лъчи от гордост всякога се къпел
един омразен коронясан крал.

Той можел само себе си да чува
и своя собствен глас да величай.
Пред трона всеки черен му се струвал –
противен, жалък, гнусен до безкрай.

Перфектен до случайна драскотина,
до атома, видян под микроскоп,
прогонил горделивецът мнозина
и най-накрая станал мизантроп.

Презирал всичко цветно и човешко,
със леден дъх заплашвал и крещял,
и в своето падение зловещо
изгубил си лика и подивял.

Разхождал се из белите покои.
Надигал вой, че е неповторим.
Поезия прописал. Не с герои.
А само с него – Светлият Един.

Но ето, че случайно огледало,
замръзнало от ледения скреж,
разходката в двореца мигом спряло
и заредило властника с копнеж.

„О, приказен съм! – си помислил кралят –
И като в стара приказка и аз
ще чуя огледалото да хвали
Достойния за кралската си власт!“

Възбуден до полуда от нагона,
забърсал страстно скрежа със ръце.
О, ужас! Там го гледала горгона!
С ужасни зъби, с демонско лице.

„Дръпни се, духо! Покажи ми мене!“
– извикал той и вдигнал леден меч.
Мълчало огледалото студено,
без страх от кралска злоба и от сеч.

Стоварил кралят яростта си бясна.
Край него полетели стъкълца.
А отсред тях реални и безгласни
го гледали в нозете му лица.

И не в една, а в куп горгони диви
той виждал своя образ пребледнял.
В очите му, от гледката мъгливи,
напирал студ, подобен на кинжал.

А дух небесен в ледената зала
му казал думи, пълни със тъга.
„Смъртта е гордост, ледена и бяла!
Във нея няма обич и дъга!

Ти сам презря живота с цветовете!
Убиваше различните със гняв!
И затова ще зъзнеш в ледовете,
подобно звяр със гордия си нрав!“

На старата легенда идва краят
с утехата към скръбните души:
Узнахте туй, що гордите не знаят,
че свят от лед най-трудно се руши!

Живейте нежно, тихо и смирено!
И нека слънце гали ви с лъчи!
Червено, жълто, синьо и зелено
ще пият с радост вашите очи!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Дори в един магарешки бодил
животът има вечният си смисъл.
Веднъж на този свят си се родил
и не роптай, че Бог те е орисал.

Защото и най-простите слова
отпосле имат мъдрост извисена.
Замръква суха в тъмното трева,
но сутрин е небесно оросена.

„Как трън, поете? – спориш може би –
Не виждаш ли? Магарето го плюска!
Ще свържеш ли човешките съдби,
с това, което никой не допуска?“

Допускам, ама кой да разбере!…
Идеята си нека да подхвана.
Един бодил се свързва най-добре
с възторга от библейската „Осанна“.

С магарето – възвишен и любим –
Спасителят по пътя Си премина.
И грееше от Дух Ерусалим,
подобен на Едемската градина.

Но как се носи Жертва на света,
готова и до кръст да го обича?
Закусил е оселът заранта.
Бодли е яло славното добиче.

А даже и Короната на Бог –
с венец от тръни пак е заплатена.
Какъв по-мъдър и блестящ урок
за нашата природа, тъй смутена?

Дали ще бъдеш? Не дали си бил…
Това – класик, от вечните, е писал.
Дори в един магарешки бодил
животът има мъдрият си смисъл.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)