Категория: Poetry

Свил злокобни очички някой гледа със гнус –
как виновна пред всички тя докосва Исус.
Под съдраната дреха от съблазън лъсти.
Пожелала утеха – иска Той да прости.

Колената отпуска. Разпилява коси.
От очите й рукват плахи, тъжни сълзи.
Пред Христос се навежда и изцежда от съд
за сърцето – надежда, и за вярата – път.

Фарисеят трепери в злоба, ужас и стрес.
„В моя дом ли намери да ме правиш злочест?
Ти, която си мръсна, и мърсуваш за зло
как пред прага ми лъсна с благовонно масло?

Нека в ада да гниеш! Нека Той те срази!
Няма как да изтриеш своя грях със сълзи!
Гали Господ косите… Той е сигурно луд.
Тора май не почита, та разпалва ме смут.

Ако беше учител или пратен пророк
в мойта свята обител би напомнил за Бог.
За Содома, Гомора, и за Божия Гняв,
който грешните хора порази величав…“

Господ в миг се обръща и му казва на глас:
„Влязох в твоята къща, и съм Истинен Аз!
Нека питам те честно, а пък ти Ми кажи –
опрощаваш ли лесно, ако друг ти дължи?

Кой по-силно обича и е верен до гроб?
Този който обричаш със пари във вързоп
или оня, комуто би дълга опростил?
Как сърцето ти смутно гледа с поглед немил?

Много тя ме обикна. Много Аз й простих.
Щом душата й бликна – още повече бих…
Тя с елей Ме помаза, и сълзите си втри.
Бог ли тебе наказа, че греха й покри?“

…Ранно утро. Градина. Празен гроб и мечти.
Тича пак Магдалина своя Бог да светй.
Възкресен и прекрасен, Той любов й мълви.
В женски шепот неясен се отронва: „Равви!“

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Светът е в инвалидна орисия.
С парализа на двете си ръце.
О, Господи! Вдъхни у нас Месия,
за да обича с Твоето Сърце.

Бедняците Ти тъжни да намери
под мостове и подлези от мрак.
И Любовта лъчите си да впери
в излишните, останали без праг.

Сълзите Ти горещи да изплаче
над мъката, която днес гнети –
зовът на необикнато сираче
пред хладни и заключени врати…

Над гладния без къшея надежда,
над болния без капчицата цяр –
един Месия нека се навежда
и Своя Дух да им остави в Дар.

Да бъде днес изкупваща и жива,
спасителна, и пълна с чудеса –
Кръвта, която още се пролива
от Вечните Ти Святи небеса.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Стари клетнико, кой съкруши
тези твои коси беловласи?
Беше тръгнал сред дребни души
да потърсиш добро за скръбта си.

Къшей хлебец и чаша вода.
И разбираща топла усмивка.
А когато заситиш глада –
да намериш легло и завивка.

Да си тръгнеш в съня утешен,
че добро си опитал накрая.
Бял вестител от свода свещен
да въздигне душата ти в рая.

Няма хлебец. И няма легло.
А с вода се напий от улука.
И не гледай през всяко стъкло
как царува човешката слука.

Ще откриеш отново в казан
недовършен вечерен остатък.
Бързай, клетнико мой изтерзан!
Потърси, че животът е кратък…

Имаш подлез и стари мечти.
И коси, от тъга побелели.
Тази нощ ще отвориш врати
и ще тръгнеш към други предели.

А душата ти, в светъл воал,
топъл къшей от хляба ще има.
Стари клетнико, моя печал!
Иде краят на твоята зима…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Наднича утро с ледени коси
в скованата беззвучност на стъклата.
Последната искра се угаси
и даде своя блян на топлината.

Изстинал върху черното кюмбе,
напукан чайник дъхне във забрава.
Издига се към сивото небе
димът лютив на чезнеща жарава.

И някак си, останал саможив,
негаснещ въглен кътам във гърдите.
С надеждата, че пак ще съм щастлив
със някой огнен изгрев след звездите.

Във друго утро. Без коси от лед –
когато вятър шепне през стъклата…
И в стария тефтер един поет
напомни, че е лъч от светлината.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

Топях леда със длани всеки ден,
но сякаш аз самият се стопявах.
Трепереше безмълвно вътре в мен
доброто, на което се надявах.

А капките, които разтопих,
отново в лед замръзваха несретни.
Напусто бяха пламъците в стих
и всичките копнежи мимолетни.

Отново се опитвах. Пак. И пак…
Синееха ръцете вкочанени.
Видях се отстрани – като чудак,
безумно вкопчен в мисли въжделени.

Видях се и Икар, и Диоген.
Дори и Прометей, с откраднат огън.
Но все така – от зло неповален
стопявах ледове до изнемога.

И някак си душата възприе
на битието жребия нарочен.
Животът е борба със ледове!
Стопявай… За да бъдеш непорочен!

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

Надеждата е всичкият ми восък,
а Вярата – фитил за Любовта.
Не пламъче! Една искрица прося
да пламна и да светя през нощта.

Така е тъжен този свят във мрака.
Объркани са хиляди от страх.
Те плачейки се молят и очакват
един да замъждука покрай тях.

Един да им покаже път и смисъл.
Един да ги дари със светлинка.
Животът в тъмнина ги е орисал.
Нозете газят в ледена река.

Не им е нужен вик на политици.
Не са им нужни клетви и лъжи.
Една едничка пламнала свещица
и пътят им по-лек ще продължи.

Очите вече няма да са слепи.
Нозете няма да болят от студ.
И пламъче в треперещите шепи
ще гони от душите страх и смут.

Ще бъде всеки със криле на птица.
Небето ще е пълно със звезди.
О, Боже! Направи ме на свещица
и с мене скоро мъртвите роди!

Надеждата е всичкият ми восък,
а Вярата – фитил за Любовта.
Не пламъче! Една искрица прося
да пламна и да светя през нощта!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Сляп за злоба и човешки гнет,
сляп за ярости, обиди, храчки,
чукайки с тояжката навред
аз отново тръгвам с плахи крачки.

Цял живот молитва съм шептял
Господ някак да намери начин –
с вяра да превърне шепа кал
в чудото за моите клепачи.

Да прогледна и да видя свят.
Слънцето, небето и звездите.
Да усетя обич, благодат.
Да ме сгрее огън във гърдите.

Може би в човешките очи
добротата всякога наднича.
И извират отсред тях лъчи,
а човек с човека се обича.

Господи, ще дойдеш ли? Кажи!
В милост да ме изцелиш чудесно!
Слепотата толкоз ми тежи.
А за Тебе чудото е лесно!

Но дали, прогледнал в Силоам,
няма още моят дух да страда?

---

О, слепецо! Не унивай там!
Дар е слепотата ти, награда!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)