Категория: Poetry

Битието със тежкия градус
вече трудно отпивам с очи.
Накъдето погледнеш – нерадост.
И каквото да вкусиш – горчи.

Искам всичката своя надежда
на човеците бедни да дам.
Да им бъде завивка, одежда.
Да им бъде трапеза и храм.

Искам болката в тях да изпия.
Всяка мъка и всеки товар.
И съдбата им – черна сгурия –
да прогоня със пламенна жар.

Тежък градус кипи в битието –
иска всяка надежда да спре.
Труден избор стои пред сърцето –
да живее или да умре.

Вече имам си избор, нагласа –
ще умирам, раздаващ живот.
А очите на висшата класа
ще съгледат във мен… идиот.

Идиот,… но изпълнен със радост
на бедняка надежда да дам.
Битието със тежкия градус
побеждавам с протегната длан.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Чернилката видях си на живота –
един безкраен космос, свит от студ.
И вместо да се радва със охота,
сърцето ми сълзи от страшен смут.

Не съм за слава и богатства лаком.
Палат не искам с лъскави коли.
Във джоба ако бръкна – ще е вакуум.
Дори банкнота там не шумоли.

Пред всеки ресторант ми казват: Чупка!
Съмнително ме гледат в магазин.
Мизерията като черна дупка
засмуква ме с копнеж необратим.

Звезди съглеждам. Тук и там. Блестящи.
От кино, лайф… От чалгата дори.
И те – голтаци. Даже и без гащи…
Къде държат си всичките пари?

Каква съдба! На космос ми прилича!
Със черни дупки, вакуум, звезди…
Навярно е една вселенска притча
за смисъла, оставен отпреди.

За скритият капан на битието,
във който пада всичко, що блести…
Бедняк съм аз, но с милост от Небето
чернилката ми Господ ще прости.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Моя тъжна и трудна съдба!
Бе ми всякога кърпена риза.
Овехтяла до старост торба,
пълна само с въздишки за близост.

Онемял от прахта грамофон
със протъркана в песни игличка.
Сив портрет на увиснал пирон,
в който мама ме гледа едничка.

Как те зървам в заспали следи,
сякаш дъх от реликви зове ме.
А светът невъзможно реди
бъдни вечери в минало време.

И се вписвам, подобен на щрих,
в нерисувана още картина.
Съдбоносно прошепвам си: Бих…
Но живяното вече отмина…

Моя тъжна и трудна съдба.
Въздъхни ме! Без скръб и неволи!
Ако бих те рискувал в делба –
пак на теб ще заложа…
Защо ли?…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Не искам да се губя сред заглавия,
на славата подгонил ветровете.
С конфликта между кривия и правия
живея като огън в редовете.

Привикнах на възторг. И на отричане.
От свойта черга всеки е безгрешен.
Вината по презумпция е ничия.
Осъденият – до гротеска смешен.

Разкъсван от надъхана виелица –
рискувам, даже в буквите разнищен.
И стъжва се духът ми, другоселецът,
в дима лютив на пламъка отприщен.

Изгубил всяка мисъл за наградата –
престанах да се взирам в синевата.
Когато Хус изгаря жив на кладата
– свещена там е само простотата.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Напоследък не искам да пиша.
От перото отвръщам се ням.
Липсва въздухът, който да дишам,
а светът е задръстен от срам.

Нови ценности – стара клоака.
Бесовете – с оловен престол.
И промъква в зениците мракът
своя див и жесток произвол.

Като в ужас пречупва се Кръстът,
а невинното – в прицела мре.
Нечестивият мозъци пръска,
та от смърт да му стане добре…

От зловестия – адът извира,
и залива земята с потоп,
сякаш някой е хвърлил Всемира
в черна дупка и тъмен въртоп.

О, прости ми, перо, че терзая
в мълчаливост душата си аз.
Нека дойде на мъката краят
и на злото – най-сетният час…

И кошмарът да свърши… Отречен!
Запокитен зад космос дори…
Че човек, ако не е човечен,
сам и приживе в ада гори.

Че напусто са всички поеми.
Светли изгреви. Лунни треви.
Блика в кръв поруганото време
и Христос на Голгота кърви.

Напоследък дъхът ми умира.
Миг… и с болка се срутва светът.
А перото – в прескръбната лира
моли Бог за надежда отвъд.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Колко бързо прочитат се думите –
капки кръв от душа прокървила,
но остават сърцата нелумнали,
като сажди без огнена сила…

Просякиня е болката, тръгнала
от врата на врата да почука.
Като сянка, завила зад ъгъла
или просто захвърлена скука…

Даже камъкът, твърд в подразбиране,
пред човешкия лед се снишава.
Много тъжно е всяко умиране,
щом творецът е смачкан в забрава.

Няма смисъл, заложил на укора,
да насилва за свята промяна –
че вълната, към острото хукнала,
пак привършва до капчици пяна.

И сълзите, в тъгата му бликнали,
ще изсъхнат в горчивост солена…
Може би, чак отвъд, е обикване!
В друго време. И в друга вселена.

Там, където от огън огреният,
е искра от любов и почуда…
И усмихва се ново Творение
в Ренесанс на Живот-Пеперуда!

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Ще те имам ли още, Живот?
Колко бързо прибра си летата…
А пък аз, коленичил на под,
търся милост и зов за душата.

Още вяра. И още следи.
Още няколко светли причини.
Да ти кажа, Животе – бъди,
даже тленното в мен да погине!

Преболях те отдавна, до смърт!
Ти ми беше до болка челичен.
Но откривах по дългия път,
че от верни сърца съм обичан.

Те си струват, Животе, скръбта,
и среднощната тежка тревога.
В неживяните още лета
нека с моята лира те мога.

Жив да бъда! Не толкоз за мен!
Аз отдавна сковах си ковчега.
Ако краят е в залез червен –
значи Алфата стига Омега…

И не слава, и не бъднини –
не възторзи, венци и похвали…
Ти във мене, Живот, остани
за човеци, Христос не познали,

за онези, които в калта,
не намират ни вечност, ни смисъл,
и ги смазва до гроб печалта,
сякаш черен въртоп ги орисва…

Тях ми дай! Като рана и вик!
Като огъня страшен на Хуса!
Да остана докрай мъченик,
по пътеката следвал Исуса!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)