КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Погледай, братко, разумът къде е
и с вяра във сърцето го вложи.
Земята без дърво ще оцелее,
понеже тя дърветата държи.

Дървото без земя не оцелява,
защото ще остане с корен сух,
но винаги напълно се предава
в ръката на невидимия Дух.

Усещай, братко, мъдростта незрима,
която слага своя Свят печат.
Водата и без риба ще я има,
защото тя на рибите е свят.

Но рибата излезе ли на суша,
умира там без своята среда,
и мъдро е Създателя да слуша,
та дълго да пребъде сред вода.

Смири се братко в Истината жива
и вътре в нея остани правдив.
Без Бог човекът към смъртта отива
и само с Него би останал жив.

Водата дом за риби е довека.
Земята – за треви и дървеса.
Но в Своя Образ сътворил Човека,
Творецът подари му небеса.

И тази днес е вярата дължима
на Господ за премъдрия урок,
че Бог и без човека ще Го има,
но накъде човечество без Бог?

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Трепти божественият смисъл,
обзел сърцето на поет.
Напразно той не би написал
дори един случаен ред.

Свещено дело са словата,
когато Дух от тях трепти,
и мигом слиза Светлината
с лъчи в сърцата да блести.

Стихът се случва като песен,
на дъх изпята, изведнъж,
и над тефтера си надвесен
поетът руква като дъжд.

Пои мечти, лекува рани.
Отнема болка и печал.
Изкусно, с думите подбрани,
той в принос сам се е раздал.

В души дълбоко да прониква
с утеха, с бисерни води.
В очите – от сълзи да бликва
и в памет дълго да бразди.

Такава е съдбата цяла
на дух, орисан от слова –
в една пустиня прегоряла
да ражда стръкове трева,

поток да бъде, да извира,
и всяка жажда да плени.
Това е смисълът на лира,
родена Бог да прозвъни…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Любовта угасва… Питаш ли защо?
Малко квас заквасва цялото тесто.
С Юдова кесия, с грим на Езавел,
идва проклетия – страшна, без предел.

Правдата Христова гвоздеят боде.
Змийската отрова съвести яде.
Дебне фарисеят – цербер на амвон.
Агнетата блеят: Слава на Мамон.

Горд и ненаситен кряска Диотреф.
В дискос безлимитен иска всеки лев.
В житницата – плява. В сърповете – лъст.
Чезне от забрава Праведният Кръст.

Любовта угасва. Вее зимен хлад.
А тестото втасва с червеи и смрад.
Затова, накрая, просто разбери:
Всичко, вън от Рая, ад ще го гори…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Да мисля за света не мога
кога и как ще се строши,
но нося искрена тревога
за всички страдащи души.

Утеха само в Господ има
и прошка, силна да цели.
Но Неговата Мощ незрима
не ще слепецът сподели.

Плътта за Вечното е сляпа
и няма да го приюти,
но иначе в сергии зяпа,
готова пръст да позлати.

И в този тягостен трагизъм
духът ми удря на стена.
През порти хлопнати не влизам,
дори с искрица светлина.

Не съм от тотото шестица
или в лотария късмет,
но търся скръбната сълзица
на грешника, без Бога клет.

Дали доброто ще се случи,
когато мъката тежи?
Понякога бездомно куче
до Лазар бедния лежи.

То даже раните му ближе
и ближно става му до гроб,
далече от света престижен,
залят от страшния потоп.

Да мисля за света не мога.
Протягам към скръбта ръце.
Да бъда в хладината огън
и зов за нечие сърце.

Любов е силна да се бори,
от чужда болка щом боли.
А кой и как ще ми отвори
въпрос на вяра е, нали?

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Привлечен с Дух от Светлината
не мога пътя си да спра.
Високо горе, в планината,
Христос е моя Канара.

А тази планина е Свята,
че в Слово над света тежи,
и който носи я в душата,
товарът й ще удържи.

На Господ думите свещени
увличат светлия ми блян.
Нозете тръпнат, уморени,
до Яков, Петър и Йоан.

Пристига облакът от Слава.
Исус от Правдата блести.
А сам Отец ми повелява:
„До Моя Син бъди и ти!

И нека Канарата бяла
у твоя дух да се всели.
Да имаш Силата Ми цяла
и да владееш над скали…“

Притихнал, с вяра коленича.
Смирен и от света отнет.
А Господ Свято ме обрича
във слънчевия Си Завет.

От всеки избор на земята,
най-свят душата ми избра –
да имам горе, в планината,
Спасение от Канара…

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Научих се да губя без остатък
и сложих Кръст на земните мечти.
Животът ми пред Вечното е кратък –
искра да лумне, зов да затрепти.

Денят на Бог хиляда е години,
а моят път към Него – близо час.
В минутите съдбата ще премине.
В секундите отивам си и аз.

И няма смисъл време страст да гълта,
защото тя не ще се наяде,
или крадец в духа ми да нахълта
и близката ми Вечност да краде.

Научих се да губя. И не страда
сърцето ми от видимия срив.
Получа ли от Вечния пощада,
то значи ненапразно бил съм жив.

Износил ощетените години,
погребвам ги под Кръста си без жал,
защото песъчинките ми сини
Духът отгоре в жертва е събрал.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

На този свят докрай отричан
и от неверните оплют,
живея Господ да обичам
сред всичкия безбожен студ.

Да имам Неговите рани.
Да ходя в Неговия Път.
Да счупя светските забрани
от угнетителния съд.

А щом усещам съпротива
и вой от вятъра студен,
остава любовта ми жива,
и лумнал пламъкът у мен.

Премъдър съдник е съдбата,
че дял честит ми отреди –
Завета Свят на Светлината
духът ми в Бог да наследи.

Пленен от благодатно иго
на всекиго ще кажа днес:
Копней, приятелю! Търси го
в най-благата от всички Вест!

И станал от света различен,
ще светиш в пламнали слова:
Живея, Господ да обичам!
Какво по-чудно от това?…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)