КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Със жребеца Си силен дойди
Господарю от Своята Слава,
край да сложиш на всички беди
като Онзи, що Правда въздава.

Да трепери под Тебе светът.
Да възрадваш Невястата в бяло.
И да бъдеш във Вечното Път
като блясък и ново начало.

Небесата със гръм разтвори.
Меч двуостър в Дъха Ти да свети!
Всяка гордост до дъно смири
и в окови плени враговете.

А на верните скръбни очи
дай утеха пречиста и Свята,
и със Своите чудни лъчи
озари като Слънце земята!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Мойта Свята родина
е Едемска градина.
Благодатна, красива
и Небесно правдива.

Тя е Дар за светеца,
който слави Отеца,
и за Него щом страда
има Вечна Награда!

Всичко долу да губя,
искам Господ да любя!
Негов нека съм, нека
на стеснена пътека.

И тогава ще зная
как се стига до Рая –
там, след Кръста, в Небето
има вход за сърцето…

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Градът жадуван в небесата
на Хълма Вечен и любим,
един е той с Основа Свята –
Небесният Ерусалим.

Във него Верният открива
за своята душа покой,
че пристан и надежда жива
завинаги е само той.

Велика Правда там векува.
Дървото на Живот цъфти.
А Славният му Цар царува
и Светлината Му блести.

Не искам на земята име,
покрито с лаврови листа,
но твой да съм, Ерусалиме,
когато срещна Вечността.

При тебе аз да се завърна,
дори прескръбно уморен,
и моя Господ сам да зърна
в подножието Му смирен.

Във теб съм влюбен, без остатък,
с копнеж и зов неизразим,
Наградо чудна за оттатък –
Небесен мой Ерусалим…

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Дали красивата идея
ще се превърне в идеал,
зависи с колко плам за нея
творецът дълго е горял.

Че тя ще срещне съпротива
за своя смисъл величав,
но трябва да остане жива,
дори и при отпор корав.

Плътта от дух е уязвима.
Духът – непобедим от плът.
И там, където битка има,
се включват силите отвъд.

Доброто не е просто дума
да има Зло за антипод.
С една искра пожарът лумва,
и с него – целият живот.

Мечти и чувства да разпали.
Копнеж и блян да възроди.
А с любовта, сърцата дали,
свещен олтар да съгради.

И не съдба, но епопея
би сам творецът преживял,
когато чрез една идея
дари на всички идеал…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Наемникът днешен, покварен от бяс,
мечтае за дарба от царя Мидас –
каквото докосне, ей тъй – изведнъж
да става на злато за алчния мъж.
А после с корона, и пръстен, и трон,
да стигне по блясък злодея Нерон.

Но дарбата има и скрита страна,
щом мигом ръката докосне храна,
че злато устата не ще да яде,
дори килограм да й някой даде.
Мечтае езикът за хлебеца мек
и всичко, което си хапва човек.

Това е жестоко! Да гинеш от глад,
когато със злато си лъвски богат.
И дарба, която си счел за късмет,
да прави живота ти трижди проклет.
Че всяко богатство си има цена,
когато във него е скрита злина.

Разкаял се някога царят Мидас.
Отрекъл в сърцето си тъмната страст.
И в миг му пораснали двете уши
за древна поука към всички души.
Че даже магаре с хомота си клет
храна си намира до хорския плет.

Ни злато му трябва, ни дарба от мрак,
но свежа тревица след тежкия впряг.
Че Господ дори за смирената твар
промисля в живота й нужния дар.
А онзи наемник със алчни очи
душата си в ада докрай ще вгорчи.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Провалът е в кесията на Юда.
Присъдата – в легена на Пилат.
А всяка отвратителна заблуда
е с маската на Свята Благодат.

Спокойно си върви алъш-веришът.
Търговци в Храма колкото си щеш,
дори когато просяци въздишат
за лев от костюмираната леш.

Не ще ги стресне никой с бич от върви.
Натрупани сергиите, безчет…
И сребърници, като Кръстни кърви,
звънтят със своя бесен пирует.

Зловонно е препълненото блато,
накичено със надписа „Едем“.
Съсловие, евангелски богато,
провижда Бог от тлъстия корем…

В идилия, харесвана от всички,
блажени са овчари и стада.
А в царството на бързите парички
вещае Злото страшната беда.

Дрънчат с окови догма и доктрина.
Мухлясват от амвоните слова.
Грехът е при Мария Магдалина,
а не в онези Юдови черва…

Христовите, отречени с прокуда,
във вретища скитосват своя ад.
Провалът е в кесията на Юда.
Присъдата – в легена на Пилат.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Черупко моя, скръбно наранена.
Оставаш плът, дори да те боли.
У теб се движи мойта кръв червена,
но друга Кръв сърцето ми цели.

Към друг Живот духът ми се обръща
и Святи са ми Вечните мечти,
а ти наподобяваш пръстна къща,
която охлюв мъкне и пъхти.

Черупко моя, този свят не мога
със пълни шепи някак да ти дам.
Живея с неизбежната тревога,
че вътре в теб е старият Адам.

Че трябва него с Вяра да преборя,
и той със участта да се смири.
А някак си Небесният ми порив
и в него да започне да гори.

Черупко моя, крехка и чуплива,
към тленното обречена вървиш.
Във пътя ти не виждам перспектива
и бръчките не служат за престиж.

Но искам при внезапната раздяла
да бъдеш тиха в бъдещия сън.
Че с верен дух ти дълго си живяла,
а той след миг ще полети отвън.

Черупко моя! Лодка за морето,
което аз преплувал съм до бряг.
Оставаш като спомен за сърцето,
че с тебе бях мечтател и добряк.

Но иде час от теб да си отида
след многото години остарял,
подобно бисер от придънна мида,
Небето да ме вдигне… Просиял!

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)