КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Блажена душата, която пои
дървото, за Бог плодовито.
Тя никога капки любов не брои,
но винаги дава ги скрито.

Блажена душата, която гори
от Огъня, който не гасне,
че щом на Небето докрай се дари
до принос велик ще порасне.

Блажена душата, която търпи
и отговор Богу възлага.
В постелката нощем с утеха ще спи
без никакво зло да я стяга.

Блажена душата, която прости
и няма въже към длъжника.
Сияйна за своя Отец ще блести
и извор от нея ще блика.

Блажена душата, която с блага
в души си остави следите…
Във скръбното сиво ще бъде дъга
и в мрака – звезда сред звездите.

Блажена душата, която в Завет
нагоре спасена отлита.
Ще има награда, по-сладка от мед,
и Вечност безкрайно честита.

Блажена душата… О, истински зов!
Дано в този свят те открия!
Че който те има е вече готов
на Господ да бъде Светия!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Душата трепетна се моли.
Въздига своя зов горещ.
И тъжна в своите неволи
пред Бог подобна е на свещ.

Молитвата й с Дух отлита.
Отваря Вечните врати.
И пред Спасителя открита
сълзите свои Му шепти.

Душата шепа е на просяк,
протегната в невидим Храм.
Скръбта й разтопен е восък.
Фитилът – неугасващ плам.

И нека да пребъдва с Вяра,
и в трепета си да гори,
защото Господ сред пожара
утеха Сам ще й дари.

Че думите, в които свети
смирената и чиста скръб,
назаем от Христос са взети
и Той не им обръща гръб.

А огън в Огъня се връща,
извикан от искрящ копнеж,
и Святата Любов обгръща
запалената с нея свещ…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Скръб преляла отдавна се плиска
в този тъмен и преходен свят.
Нищо земно духът ми не иска
на цената да тръгне назад.

Всичко Свято е Дар безусловен.
Той не може да бъде платен.
Ако в грях се усетя виновен –
само в Кръв на Агнец съм простен.

Разпилява се Смисълът Вечен
в милиардите пръстни души.
А животът без Бог е обречен
в тъмнината нозе да троши.

Всичко дребно от поглед е скрито.
Всичко едро до болка гнети.
А отсява Небесното сито
само тихи Заветни мечти.

Не поисках да бъда успешен
в кариера със светски престол.
Всеки цар под Небето е грешен,
и облечен, остава си гол…

Прецених и провала, и риска.
Сам претеглих сълзи и дела.
Нищо земно духът ми не иска,
че изгубил би свойте крила…

А решетката, даже и златна,
е затвор, равносилен на ад,
гдето няма Любов благодатна,
нито Пример от Господа Свят.

Затова ми остава накрая
онзи верен и чист послеслов:
Всяка скръб на света да изтрая,
но до Кръста останал Христов…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Творецът в камък ме извая
и бях под чука и длетото,
но още не докосвам края
и дързък бия се със Злото.

Реди куплетите тревожни
разстроената моя лира,
а времената са безбожни
и този свят не ме разбира.

И как да би могъл, когато
не се предлагам като стока,
а всичко Истинско и Свято
е летва, като връх висока?

Дори един живот е кратък
творец да покори дъгата,
и даже с принос без остатък,
едвам докосва синевата.

Каквото трябва – ще изтрая!
Каквото нужно е – ще пиша!
Творецът в камък ме извая
и имам в Канарата ниша.

Живея в Нея за малцина
приятели по Дух и Вяра.
Със тях съдбата ми премина
и с тях дано се доизкара.

Че малкото отсам, изглежда,
оттатък е доволно много,
и тежък клонът се навежда,
когато Плод дарил е Богу…

Така, отново и отново,
творя с надежда осъзната.
Родих се, за да бъда Слово.
И Слово ще ме запечата…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Хвърчат из космоса комети.
Светът разтърсен ги следи.
А Бог със Словото Си свети
и радва моите гърди.

Помисля ли за Трона Вечен
и горният Ерусалим,
не е в мечтите ми далечен
Възвишеният Хълм любим!

Не гледам с телескопа Хъбъл
към някой бляскав метеор.
Без Вярата – човек е гъба,
а с Вяра – волен като бор…

Едно сърце у мене тупа.
Мечтата ми отвъд трепти.
Не ми е нужна мощна лупа
за вход през Райските врати.

Хвърчат из космоса комети.
И моята душа хвърчи.
А щом Исус за мен Завет е –
Сам Той е моите очи!

И най-дълбоко във сърцето
ми дава чудния Си взор –
да видя Царството, което
сияе в Божия Простор.

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Аз не искам световна награда
от химика, създал динамит…
Нека скръбна душата ми страда,
но остана за скверните скрит.

В надпреварата тъмна и бясна
всяка почит е лепкава смрад.
И мъдрецът е буква безгласна
даже пълен от свръх благодат.

Добротворци във блатото няма.
Само жаби сред тиня и кал.
По-добре на един или двама
своя принос Христов да си дал.

Къшей хляб от гореща жарава
или чаша студена вода –
всеки дар вековечен остава
и в незримото има следа.

Мерзостта на похвали се радва.
Добротата е стъпкана с бяс.
А при корена острата брадва
всичко гнусно отсича от раз.

И светът е капан злополучен
за плътта, що си търси престиж.
Все едно на озъбено куче
златен кокал за мир да дариш.

Аз не искам суетна награда.
Мен ми стигат две топли слова!
А каквото по Дух ми се пада –
нека в Бог си остане това!

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

При надвиснала тъмна беда
стара мъдрост от Словото свети –
ако Бог не опази града
за какво са му нужни ракети?

Ако Той не е Святият Щит,
то защита кому се възлага?
Ядрен удар – жесток, страховит
а след него… на пъкъла прага.

Кой измами ви, земни царе,
да се впускате в страшна вендета?
Всеки враг набелязан да мре
на една подивяла планета.

И тиранът, кръвясал в злини,
да ви пали със злоба фитила,
та зад плътни бетонни стени
да си мерите царската сила.

А на фронта – сред огън и дим
всичко живо за час да умира…
И светът да прилича на Рим,
а Нерон откъм вас да прозира.

Аз не искам пред Божия Гняв
кръв да плащам, от други пролята.
Няма смърт, за която съм прав…
Зло със зло не измива земята.

Всеки грях издълбава бразда
и във нея клеветникът лази…
Ако Бог не опази града,
как душите ви Той да опази?

Колко пъти убихте Христос
в битието, от зло земетръсно?
Съдбоносен е този въпрос!
И оттатък за него е късно…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)