Ах, как недопустимо е това…
Дори и богаташът си отива.
Покрива го зелената трева,
а хрониката бързо го изтрива.

И той не е избягал от смъртта,
дори да има златни авоари.
Не се завръщат белите листа
на миналите вече календари.

Каквото занапред да е кроил –
пръстта нулира планове без време.
И най-богат в живота да е бил –
оттатък само спомени ще вземе.

Енигмата е някъде отвъд,
където участта си дух посреща.
Дали ще е утеха или съд –
това без вяра никой не усеща.

И питанката цял живот стои.
Ченгел за всички, че пристига краят.
Парите големецът си брои,
но с тях, уви, не се купува Раят.

Оттатък идва страшното „Защо?“,
а приживе плътта не го съзира.
Жадува юбилей, години сто,
но пак не е готова да умира…

Отлага съдбоносните неща.
Залага на суетните кроежи.
А дойде ли вратата към нощта –
разтваря мракът вечните си мрежи.

Ах, как недопустимо е това!
След смърт да идва сметка неплатена.
И никакви изричани слова
душата да не правят опростена.

Трагично. Като пепел или дим
в следите на безбожната разруха.
А искреният страх, на Бог дължим,
очи не виждат, и уши не чуха…

Но в свършека на този словоред
за живите поука нека има.
С дела човек посява отнапред
това, което в участта си взима…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)