Автор: classicallpoetry

Стари клетнико, кой съкруши
тези твои коси беловласи?
Беше тръгнал сред дребни души
да потърсиш добро за скръбта си.

Къшей хлебец и чаша вода.
И разбираща топла усмивка.
А когато заситиш глада –
да намериш легло и завивка.

Да си тръгнеш в съня утешен,
че добро си опитал накрая.
Бял вестител от свода свещен
да въздигне душата ти в рая.

Няма хлебец. И няма легло.
А с вода се напий от улука.
И не гледай през всяко стъкло
как царува човешката слука.

Ще откриеш отново в казан
недовършен вечерен остатък.
Бързай, клетнико мой изтерзан!
Потърси, че животът е кратък…

Имаш подлез и стари мечти.
И коси, от тъга побелели.
Тази нощ ще отвориш врати
и ще тръгнеш към други предели.

А душата ти, в светъл воал,
топъл къшей от хляба ще има.
Стари клетнико, моя печал!
Иде краят на твоята зима…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Наднича утро с ледени коси
в скованата беззвучност на стъклата.
Последната искра се угаси
и даде своя блян на топлината.

Изстинал върху черното кюмбе,
напукан чайник дъхне във забрава.
Издига се към сивото небе
димът лютив на чезнеща жарава.

И някак си, останал саможив,
негаснещ въглен кътам във гърдите.
С надеждата, че пак ще съм щастлив
със някой огнен изгрев след звездите.

Във друго утро. Без коси от лед –
когато вятър шепне през стъклата…
И в стария тефтер един поет
напомни, че е лъч от светлината.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

Топях леда със длани всеки ден,
но сякаш аз самият се стопявах.
Трепереше безмълвно вътре в мен
доброто, на което се надявах.

А капките, които разтопих,
отново в лед замръзваха несретни.
Напусто бяха пламъците в стих
и всичките копнежи мимолетни.

Отново се опитвах. Пак. И пак…
Синееха ръцете вкочанени.
Видях се отстрани – като чудак,
безумно вкопчен в мисли въжделени.

Видях се и Икар, и Диоген.
Дори и Прометей, с откраднат огън.
Но все така – от зло неповален
стопявах ледове до изнемога.

И някак си душата възприе
на битието жребия нарочен.
Животът е борба със ледове!
Стопявай… За да бъдеш непорочен!

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

Надеждата е всичкият ми восък,
а Вярата – фитил за Любовта.
Не пламъче! Една искрица прося
да пламна и да светя през нощта.

Така е тъжен този свят във мрака.
Объркани са хиляди от страх.
Те плачейки се молят и очакват
един да замъждука покрай тях.

Един да им покаже път и смисъл.
Един да ги дари със светлинка.
Животът в тъмнина ги е орисал.
Нозете газят в ледена река.

Не им е нужен вик на политици.
Не са им нужни клетви и лъжи.
Една едничка пламнала свещица
и пътят им по-лек ще продължи.

Очите вече няма да са слепи.
Нозете няма да болят от студ.
И пламъче в треперещите шепи
ще гони от душите страх и смут.

Ще бъде всеки със криле на птица.
Небето ще е пълно със звезди.
О, Боже! Направи ме на свещица
и с мене скоро мъртвите роди!

Надеждата е всичкият ми восък,
а Вярата – фитил за Любовта.
Не пламъче! Една искрица прося
да пламна и да светя през нощта!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Сляп за злоба и човешки гнет,
сляп за ярости, обиди, храчки,
чукайки с тояжката навред
аз отново тръгвам с плахи крачки.

Цял живот молитва съм шептял
Господ някак да намери начин –
с вяра да превърне шепа кал
в чудото за моите клепачи.

Да прогледна и да видя свят.
Слънцето, небето и звездите.
Да усетя обич, благодат.
Да ме сгрее огън във гърдите.

Може би в човешките очи
добротата всякога наднича.
И извират отсред тях лъчи,
а човек с човека се обича.

Господи, ще дойдеш ли? Кажи!
В милост да ме изцелиш чудесно!
Слепотата толкоз ми тежи.
А за Тебе чудото е лесно!

Но дали, прогледнал в Силоам,
няма още моят дух да страда?

О, слепецо! Не унивай там!
Дар е слепотата ти, награда!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Битието със тежкия градус
вече трудно отпивам с очи.
Накъдето погледнеш – нерадост.
И каквото да вкусиш – горчи.

Искам всичката своя надежда
на човеците бедни да дам.
Да им бъде завивка, одежда.
Да им бъде трапеза и храм.

Искам болката в тях да изпия.
Всяка мъка и всеки товар.
И съдбата им – черна сгурия –
да прогоня със пламенна жар.

Тежък градус кипи в битието –
иска всяка надежда да спре.
Труден избор стои пред сърцето –
да живее или да умре.

Вече имам си избор, нагласа –
ще умирам, раздаващ живот.
А очите на висшата класа
ще съгледат във мен… идиот.

Идиот,… но изпълнен със радост
на бедняка надежда да дам.
Битието със тежкия градус
побеждавам с протегната длан.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Чернилката видях си на живота –
един безкраен космос, свит от студ.
И вместо да се радва със охота,
сърцето ми сълзи от страшен смут.

Не съм за слава и богатства лаком.
Палат не искам с лъскави коли.
Във джоба ако бръкна – ще е вакуум.
Дори банкнота там не шумоли.

Пред всеки ресторант ми казват: Чупка!
Съмнително ме гледат в магазин.
Мизерията като черна дупка
засмуква ме с копнеж необратим.

Звезди съглеждам. Тук и там. Блестящи.
От кино, лайф… От чалгата дори.
И те – голтаци. Даже и без гащи…
Къде държат си всичките пари?

Каква съдба! На космос ми прилича!
Със черни дупки, вакуум, звезди…
Навярно е една вселенска притча
за смисъла, оставен отпреди.

За скритият капан на битието,
във който пада всичко, що блести…
Бедняк съм аз, но с милост от Небето
чернилката ми Господ ще прости.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)