Автор: classicallpoetry

Не оставай в душата самичък
ако тъмен светът те гнети.
Даже в нищото – пак си обичан
и искрица през мрака блести.

Има порта, която е скрита
зад предела от слух или взор,
а след нея сърцето полита
по следите на лъч-метеор.

Кой и как би те лъгал до време –
все едно е за вечния път.
Там крадецът не ще ти отнеме
на копнежите звездния кът.

Ничий крясък не ще те намери
и обида не ще ти люти.
Ако вяра крилата разпери
вижда смисъл, когато лети.

Тя намира, докосва, открива
чудесата в небесната вис.
А светът като точка се свива
с недовършен до гроб летопис.

Не оставай в душата самичък.
Всички птици намират ята.
Полетели за смисъл едничък,
че животът е зов след смъртта.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Когато се износя като дар,
тъй както девет месеца – родилка,
ще бъда на молитвите – олтар,
за раните – намерената билка,

за болката – утеха от слова,
изстрадани в пещта неугасена,
дори и на пътеките – трева,
от капките на утро оросена.

Дъхът ми нека всякога таи
какво и колко болката си струва.
Търговецът обича да брои,
но вярата с пари не се купува.

Един с омраза ще ме прокълне,
а друг – скръбта ми люто ще одумва,
но някъде – до сетен час поне,
сърцето ми искрите си ще лумва.

И както Бог в ръцете Си – от пръст
направил е Адам да оживее,
така чрез думи, раждани на кръст,
духът се вдъхва, за да не изтлее.

Когато се износя, в теглила,
дано изплаче рожбата ми в бяло.
И серафим с разперени крила,
да я бележи с вечност… За начало…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Светът е дърт пияница на градус
в кръчмето на лукавия кръчмар.
„Налей ми, шефе, в чашката, за радост,
от твоя омагосващ спиртовар!

Едно ми е – хем празнично, хем свято!
И пие ми се марков алкохол!
И аз се чувствам най-щастлив, когато
усетя твоя бляскав ореол…

Налеи ми, шефе! Зверски ми се кърка!
Че всеки празник с тебе е купон.
Със римските рецепти ми забъркай
коктейл от Калигула и Нерон!

С езичника – езически да пия,
а с вярващия – да съм същ монах!
Какъвто и да съм… Но хаирлия!
Защото теб за господ си избрах!“

Делириум след празничната радост.
Безвремие, запълнено с несвяст.
Светът е дърт пияница на градус
в кръчмето на неведом фантомас.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

В дворец сред ледовете непристъпни,
седящ на трон от снежнобял кристал,
в лъчи от гордост всякога се къпел
един омразен коронясан крал.

Той можел само себе си да чува
и своя собствен глас да величай.
Пред трона всеки черен му се струвал –
противен, жалък, гнусен до безкрай.

Перфектен до случайна драскотина,
до атома, видян под микроскоп,
прогонил горделивецът мнозина
и най-накрая станал мизантроп.

Презирал всичко цветно и човешко,
със леден дъх заплашвал и крещял,
и в своето падение зловещо
изгубил си лика и подивял.

Разхождал се из белите покои.
Надигал вой, че е неповторим.
Поезия прописал. Не с герои.
А само с него – Светлият Един.

Но ето, че случайно огледало,
замръзнало от ледения скреж,
разходката в двореца мигом спряло
и заредило властника с копнеж.

„О, приказен съм! – си помислил кралят –
И като в стара приказка и аз
ще чуя огледалото да хвали
Достойния за кралската си власт!“

Възбуден до полуда от нагона,
забърсал страстно скрежа със ръце.
О, ужас! Там го гледала горгона!
С ужасни зъби, с демонско лице.

„Дръпни се, духо! Покажи ми мене!“
– извикал той и вдигнал леден меч.
Мълчало огледалото студено,
без страх от кралска злоба и от сеч.

Стоварил кралят яростта си бясна.
Край него полетели стъкълца.
А отсред тях реални и безгласни
го гледали в нозете му лица.

И не в една, а в куп горгони диви
той виждал своя образ пребледнял.
В очите му, от гледката мъгливи,
напирал студ, подобен на кинжал.

А дух небесен в ледената зала
му казал думи, пълни със тъга.
„Смъртта е гордост, ледена и бяла!
Във нея няма обич и дъга!

Ти сам презря живота с цветовете!
Убиваше различните със гняв!
И затова ще зъзнеш в ледовете,
подобно звяр със гордия си нрав!“

На старата легенда идва краят
с утехата към скръбните души:
Узнахте туй, що гордите не знаят,
че свят от лед най-трудно се руши!

Живейте нежно, тихо и смирено!
И нека слънце гали ви с лъчи!
Червено, жълто, синьо и зелено
ще пият с радост вашите очи!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Дори в един магарешки бодил
животът има вечният си смисъл.
Веднъж на този свят си се родил
и не роптай, че Бог те е орисал.

Защото и най-простите слова
отпосле имат мъдрост извисена.
Замръква суха в тъмното трева,
но сутрин е небесно оросена.

„Как трън, поете? – спориш може би –
Не виждаш ли? Магарето го плюска!
Ще свържеш ли човешките съдби,
с това, което никой не допуска?“

Допускам, ама кой да разбере!…
Идеята си нека да подхвана.
Един бодил се свързва най-добре
с възторга от библейската „Осанна“.

С магарето – възвишен и любим –
Спасителят по пътя Си премина.
И грееше от Дух Ерусалим,
подобен на Едемската градина.

Но как се носи Жертва на света,
готова и до кръст да го обича?
Закусил е оселът заранта.
Бодли е яло славното добиче.

А даже и Короната на Бог –
с венец от тръни пак е заплатена.
Какъв по-мъдър и блестящ урок
за нашата природа, тъй смутена?

Дали ще бъдеш? Не дали си бил…
Това – класик, от вечните, е писал.
Дори в един магарешки бодил
животът има мъдрият си смисъл.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Свил злокобни очички някой гледа със гнус –
как виновна пред всички тя докосва Исус.
Под съдраната дреха от съблазън лъсти.
Пожелала утеха – иска Той да прости.

Колената отпуска. Разпилява коси.
От очите й рукват плахи, тъжни сълзи.
Пред Христос се навежда и изцежда от съд
за сърцето – надежда, и за вярата – път.

Фарисеят трепери в злоба, ужас и стрес.
„В моя дом ли намери да ме правиш злочест?
Ти, която си мръсна, и мърсуваш за зло
как пред прага ми лъсна с благовонно масло?

Нека в ада да гниеш! Нека Той те срази!
Няма как да изтриеш своя грях със сълзи!
Гали Господ косите… Той е сигурно луд.
Тора май не почита, та разпалва ме смут.

Ако беше учител или пратен пророк
в мойта свята обител би напомнил за Бог.
За Содома, Гомора, и за Божия Гняв,
който грешните хора порази величав…“

Господ в миг се обръща и му казва на глас:
„Влязох в твоята къща, и съм Истинен Аз!
Нека питам те честно, а пък ти Ми кажи –
опрощаваш ли лесно, ако друг ти дължи?

Кой по-силно обича и е верен до гроб?
Този който обричаш със пари във вързоп
или оня, комуто би дълга опростил?
Как сърцето ти смутно гледа с поглед немил?

Много тя ме обикна. Много Аз й простих.
Щом душата й бликна – още повече бих…
Тя с елей Ме помаза, и сълзите си втри.
Бог ли тебе наказа, че греха й покри?“

…Ранно утро. Градина. Празен гроб и мечти.
Тича пак Магдалина своя Бог да светй.
Възкресен и прекрасен, Той любов й мълви.
В женски шепот неясен се отронва: „Равви!“

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Светът е в инвалидна орисия.
С парализа на двете си ръце.
О, Господи! Вдъхни у нас Месия,
за да обича с Твоето Сърце.

Бедняците Ти тъжни да намери
под мостове и подлези от мрак.
И Любовта лъчите си да впери
в излишните, останали без праг.

Сълзите Ти горещи да изплаче
над мъката, която днес гнети –
зовът на необикнато сираче
пред хладни и заключени врати…

Над гладния без къшея надежда,
над болния без капчицата цяр –
един Месия нека се навежда
и Своя Дух да им остави в Дар.

Да бъде днес изкупваща и жива,
спасителна, и пълна с чудеса –
Кръвта, която още се пролива
от Вечните Ти Святи небеса.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)