Автор: classicallpoetry

Каквото губих – нека да остане
завинаги изгубено от мен.
Сърцето си не врекох на имане,
но в нямане – от свише покорен.

И леко бе ми някак на крилата.
За миг да ги разперя и… летях.
Не ме плени решетка със позлата,
но синьото на вечния размах.

Каквото нямах – нека да го няма.
И в малкото съм трепетно честит.
Една завивка топли и за двама,
а къшей хляб ми стига да съм сит.

Един живот духът у мен да дал би
на оня, който рови като кърт –
надминал бих и слава, и печалби
в утробата, нарочена за смърт.

Че живото не може да възкръсне –
е правда, надживяла този свят.
За друг копнеж отдавна ми е късно,
щом беден се усетих най-богат.

Щом нямаше синджири суетата
в килия като роб да ме държи,
но птицата ми волна от душата
научи се в Небето да кръжи…

Ограбваха ме – за да не спечеля,
но аз до сетен грош съм им простил.
Доволно ми е твърдата постеля
със Камъка на Яков във Ветил.

Каквото губих – трябваше да губя.
Каквото нямах – Бог ме пощади!
Едно сърце ми стига да се влюбя
в един Христос у моите гърди!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

(молитвата на едно дете от гетото)

О, Господи! Ръката ми подръж!
Надежда сътвори ми – да живея!
На Тебе съм се молил неведнъж,
дори молитви сам да не умея.

В порутена къщурка ме търси,
сред мъката от всичката несрета.
Там мама скубе своите коси
защо ме е родила толкоз клета.

Там татко гледа с поглед потъмнял.
Дори да ме прегърне не желае.
Не ще попита колко хляб съм ял.
Една сълза не може да изтрае.

О, Господи! Защо немилостив
светът така ужасно ни отхвърли?
Защо не става бедният щастлив?
И той – о, Боже – зъл ли е, добър ли?

Защо не може мама в късен мрак
за мен приспивна песен да запее,
а вятърът – от зейналия праг –
дори и под завивка леденее?

О, Господи! Ръката ми хвани,
че само Твоят огън ще я стопли,
а няма друг в самотните ми дни,
за да дочуе тъжните ми вопли!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Вартимей съм, чедо! Старият слепец,
който днес не иска с чудо да прогледа.
Тръгнал от иглата – карам до конец.
Слушай ако искаш. И драсни два реда.

Ирод беше нявга злият властелин.
Ироди да искаш – пълна е земята.
Ужким беше мъдър, сякаш е равин,
но със меч отсече на Йоан главата.

Имахме си още гордия Пилат,
но и днес е пълно с хиляди Пилати.
Мият си ръцете в черен маскарад,
а Христос бичуват в своите палати.

Анна и Кайафа дъхаха от бяс
и с отровни хули палеха тълпите.
Днешните са същи – сатани със власт…
И не се начудих как си ги търпите.

Юда ли забравих? Не бре чедо, не!
Той прибра кесия със душа лукава.
Днес му се покланят вси на колене
и архонт зоват го, да ги позлатява.

Вартимей съм, чедо! Сляп съм се родил!
На Христос се моля – сляп да се спомина!
Само Бог си имам, на сърцето мил,
и догде издъхна – нека сме двамина!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Нерон безумен своя Рим подпали
и скри небето в облаци от дим.
Сенатори, от ужас пребледняли,
му креснаха: „Нима ще изгорим?

Божествений! Къде е подпалвачът
на нашите красиви домове?
Кои човеци, чуваме, не тачат
великите ни римски богове?

Не са ли те злотворците, които
виновни са за огнения ад,
че пречим им да бълват неприкрито
сред робите еврейската си смрад?

Оттук, Христос! Оттам, Христос наднича!
И още малко – същий Аполон!…
На заговор, Нероне, туй прилича
за твойта власт и златния ти трон.

Недей се бави! Рим е в пепелища!
Издай присъда! Указ напиши!
Престъпното им дело да разнищим,
че бяс са те за нашите души!

Хвърли ги на арената веднага!
На кръстовете всички ги разпни!
За да не може никой да избяга
от твоите правдиви съдбини…“

Нерон послуша гневните копои.
Посвири с арфа. С вино се напи.
А после в свойте мраморни покои
подписа указ, лягайки да спи.

И рече им: „С войници претърсете!
Хванете всички с Името Исус.
Че те са жалки и зловонни псета –
в безчестие, позор, лъжа и гнус.

За лъв са плячка тези зли хиени.
И Юпитер в душата ми шепти,
че те са подпалвачи, помрачени
да палят град, достоен да цъфти.

Хвърлете ги на римската арена!
Разпнете ги на кръстове дори!
Че ние сме империя свещена,
и тя от огън няма да гори…“

…Един апостол в пътя си самичък,
усети блясък, мълния сред мрак.
„Къде отиваш, Господи едничък?
Нима за Рим запътил Си се пак?“

„Да, връщам се!“ – дочу от Светлината –
„Да бъда разпнат с братята си Аз!
Ела със Мен! Такава е цената
да бъдеш Мой след сетния си час…“

Издъхна Петър. Разпнат. Недостоен.
С глава надолу, и с нозе към свод.
И в миг нахлу в душата му покоят
от полъха на Вечния Живот.

Той знаеше, че няма път обратен,
щом тръгнал е да следва Божий Син…
А Рим осъмна. Димен и развратен
пред погледа на своя властелин.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Нямам, бабо, пари да ти дам.
И на мен от оскъдност е свито.
Но ти казвам, до искреност прям,
че се свършва Господното жито.

Тая жетва от светли души,
що проточи се двадесет века –
съкрушени Христос утеши
на стеснената Своя пътека.

Той преведе ги, както овчар
малко стадо през урви избавя.
На Небето принесе ги в дар –
там, където Отец се прославя.

Ето, капчица вяра задръж!
От сърцето си в теб ще прелея!
Ако жадният моли за дъжд –
благодарен ще бъде за нея.

Малко семенце стига до плод.
С топла дума покълва утеха.
Много взеха ни в този живот,
но пък Господ кога ни отнеха?

Къшей хляб нека Той ти дари –
там, в горещата пещ на сърцето.
Нямам, бабо, в ръката пари,
но вестявам ти Дух от Небето!

Той от кризите страх не държи.
Не е стока с цена на пазара.
Тръгвай, бабо! И Богу кажи,
че ти стига сълзицата вяра…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Страната, в която парата диктува
и светската власт е с цена.
Страната, в която Доброто не струва,
щом има за бог Сатана.

Страната, в която пращят силикони
и хора умират от студ.
Страната, в която престъпват закони,
а банки достигат банкрут.

Страната, в която виновници няма
и бясно препускат цени.
Страната, в която търговците в Храма
пред Бога извършват злини.

Страната, в която се „сеят картофи“,
и „мажат филии със мас“.
Страната, в която са празните строфи,
които се слушат в захлас.

Страната, в която страхът е юздата,
а в мрака диктува рушвет.
Страната, в която замитат следата,
и правят народа си клет.

Страната, в която царува прокоба,
когато на герба е лъв.
Страната, която е грешка и проба,
а фактът мирише на блъф.

Страната, в която сме живи-умрели.
Немили, недраги дори.
Страната, в която избухват шрапнели
и влак като факла гори.

Страната, в която разкъсват те псета,
и с пачки бандитът върви.
Страната, в която гърми пистолетът,
а жертвата лошо кърви.

Страната, в която ограбват старица
и учен пребиват с тръба.
Страната, която ни беше светица,
сега ни е плач, и съдба…

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Аз не искам живот във вселена,
свита сякаш до нищо и мрак.
От гърмежи и страх напоена.
От изгарящ във тъмното влак.

Не мечтая живот от абсурди –
черна дупка за светли искри.
Свестни, гдето ги считат за луди,
или луди, но с власт и пари…

Не чета новинарските мрежи,
като лиги от адова паст.
Катастрофи. Убийства. Грабежи.
Всеки ден – във фаталния час.

И статистики даже презирам –
за инфаркти, инсулти и рак.
Смърт ли казват? Та кой не умира,
щом си има смъртта похлупак?

Щом си имаме Охрид и Бяла…
И Катуница с див кръволок…
Памет българска! Триж потъмняла!
Черен помен на бял некролог!

Щом си имаме Лим и Индиго,
и Сарафово с ужас дори…
Где е Вазов, за новото иго,
нова повест сега да твори?

На несгодите в тъжния крясък,
аутсайдерът – винаги аут…
А Абсурдът, излъскан до блясък,
реже лента… Открива асфалт…

Ясен Ведрин
(Хрониките български)