Автор: classicallpoetry

От старата година ще си взема
единствено дъха на Любовта.
А след това – спокоен ще поема
в преследване на новите лета.

И все едно какво ще се стовари
връз моите сребреещи коси.
Дори чрезмерна скръб да ме удари –
Тя мен ще утешава и спаси.

В сърцето не задържам миг от слава.
Съдбата не прилича на медал.
Посях си семената от жарава
с надеждата, че в Бога съм посял.

И някъде – през бъдните години
от пламъчета жетва ще кипи,
а той, духът ми, няма да изстине,
и смисъла си – жив ще укрепи.

Не си замесих баница с късмети.
Не бих налучкал здраве и пари.
Но стига ми, че в бъдните куплети
от лирата ми огън ще гори.

Един със нова сила ще обича,
а друг – от стара болка – ще прости.
Любов, о, Боже, свято си заричам
и моля Те да ми я пазиш Ти!

Че някога, когато ден помръкне,
а нов не дойде да го замени –
жар-птица от сърцето ми ще хвръкне.
към вечните небесни висини.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Съкруших си душата без време
и се сгуших в тъга парцалива.
Няма смисъл от моето семе
и безплодна е пустата нива.

Щедро сях и поливах на вяра
туй, което родих от сърцето.
Не поникна добро, не прокара…
Всичко дадено – стигна до взето.

В ористта на дарените думи
трудно щедрият отзвук се ражда,
Дъждовете валяха върху ми,
но ме мъчеше сухата жажда.

Много малко им пука защо съм
на отдавна преситени сноби.
Те не се обвиняват с въпроси
и не са ми длъжници за обич.

Ще потърсят едната ми лира
да я видят, подобна на стока.
Баста! Тя на тезгях не умира,
че цената е твърде висока.

Щедро сях! И не искам отплата!
Самотата… Добре ми е с нея!
Нека пръска бездомният вятър
семената, с които го грея…

Още сея! И драска перото,
като рало в душите корави.
А това, че не никне доброто,
моят Господ не ще да забрави.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Куцука старец с болното си тяло.
С тъга в очите гледа към града,
във който явно времето е спряло
и зимата остава си с леда.

По къщите премина, като сянка.
Потърси малко обич и подслон.
Брадясал, със прегърбена осанка,
и изпояден от молци балтон.

Отпъдиха го грозно. Като куче.
Запазиха си топлия уют.
На милост някак старецът не случи.
Остана неприет и недочут.

Предложи им душата си гореща
и стиховете в стария тефтер.
За малко хлебец и паница леща.
За кратък сън в мазе или килер.

Накрая тръгна. Бледен и съсипан.
Излезе тъй до края на града.
И в шепите като дете захлипа,
проскубвайки трепереща брада.

Но ето, че небето се отвори
и слезе ангел с бляскави крила.
На стареца той мигом проговори.
Ръка протегнал, рече му: „Ела!“

Изхлузи се балтонът със тефтера.
И полетяха – ангел и бедняк.
Небето скри ги, а градът неверен
потъна в гъст и непрогледен мрак.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Той не ходи облечен от бяло,
нито морков си слага за нос.
Сам върви през съдбата си вяла
и в душата снегът му е гост.

Пред витрините с поглед изцъклен
гледа восъчен цветни мечти.
Онзи рай зад прозореца стъклен
не отворил за него врати.

Скрил ръцете на хладно, в хастара,
обикаля, подобен на пес.
И навърта по сто тротоара
в своя ход изтерзан и злочест.

Не такъв го рисувах от малък.
Не такъв в моя свят го видях.
Бе човечецът тъжен и жалък –
блед и сив край безбожни от грях.

Като някакво сбъркано Йети,
не открило сред хората път –
да го стоплят с две дребни монети,
миг преди да изчезне отвъд.

Невидян… В самота, в архаизъм,
той потъва сред градския здрач.
И предпразничен вихър пронизва,
две зеници, замръзнали в плач.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

116 години от рождението на Никола Вапцаров

Моя бяла, Вапцаровска пролет!
Ще те видя ли в този живот?
Колко птици – за слънце се молят!
Колко слаби дървета – за плод!

Как преминаха зими и вихри,
но снега си една не стопи?
Остарях от надеждите тихи,
а духът ми на вяра търпи.

Аз заричах мечти в урагани,
влюбен огнено в твоя метеж,
и кръстосал слова сред титани,
теб избрах да ми бъдеш копнеж.

Да напълниш с дъха си площади
с гръм и трясък, с лъчи и зора,
и да блеснат на утрото клади –
зов до зов, и искра до искра.

Моя бяла, Вапцаровска пролет!
Идвай вече, че зов посивя!
А живота челичен – в неволя
уж умирах, но той ме живя…

Рани кървави дъжд не измива
и от сънища мрачни боли.
Идвай пролет, могъща и дива
и безумният трон строполи…

А когато възторгът се случи,
като в някакъв истински сън –
на живота свирепото куче
погали с топла ласка навън.

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Не заспивай, дори свечерени
часовете да тънат до мрак,
а очите – за сън уморени
да затварят клепачите пак.

Чудесата отдавна са скрити –
не във някой далечен палат,
и красивата фея не скита
да те срещне по белия свят.

Тя отдавна у тебе нощува.
От огнището шепне без глас.
Не е нужно дори да сънуваш,
за да има вълшебство за нас.

Усмихни се! Пантофка ти нося,
сътворена от нежен кристал.
Не оставай в мечтите ми боса
Пепеляшко след нощния бал.

Аз те чакам! Отдавна учуден
пред каляска от лунно сребро.
А светът ни – вълшебно събуден
ще допише самият Перо…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Прошептяха замлъкнали пориви
и светът размечтан заискри.
Дивна песен от ангелски хорове
дух невидим над нас сътвори.

Бели лотоси с нежност погалени
бяха дланите – в плахост и свян.
Вечерта се усмихна от аленост
под красив звездолик океан.

И сред кроткия танц на минутите
часове ни обгърнаха в стих.
Като чаша, запълнила скута ми,
през очите си дълго те пих…

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)