Автор: classicallpoetry

Сияние в лъчисти езера
и поглед, който плува из безкрая.
Рисувана от ангелски пера –
една невинност, идеща от Рая.

Изплувало от смисъл и следа –
видение, което ме съзира.
Дали е просто миг от свобода
за трепета на светлата ми лира?

На птицата – крила и небеса.
На вярата – възторг и дивна песен.
Молитвена въздишка от роса
и образ, от Прекрасното възнесен.

Сияние в лъчисти езера.
Поема, за която дъх не стига.
Не го разбрах. Не ще го разбера.
Защото ме снишава и въздига.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Бях скиталец, замръкнал навън.
Само ти ми отвори вратата.
Одеяло ми даде – за сън,
и легло – за покой на душата.

Само ти ми притопли вода
и със нежност изми ми нозете.
А в сърцето ми нова звезда
ярко лумнала, мигом засвети.

Само ти нагости ме със мед
и масло върху дъхава пита.
Та в глада си, от немощ обзет,
ядох сладко, до пълна насита.

Само ти ме целуна със жар
и в съня ми ме гледаше будна.
Моя обич – от Господа дар,
звездолика, вълшебна, пречудна.

На живота в студения ров,
гдето хиляди тласка съдбата,
само ти ми остана, Любов –
утешителка чиста и свята!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Привикнах да живея в самотата.
Не зная как, защо и докога.
Сълзите ми, раздухани от вятър,
в браздите си напомнят за тъга.

За порив, който времето разкъсва,
в проречия, засъхнали до сол,
и само сред химерите се блъска
обръгнал от тревоги ореол.

Мастилото е пуст анахронизъм
в руини от отминали лета.
Далечното не се превръща в близост,
а близкото е хлопната врата.

След сенките душата ми се лута,
разгръщана – от профил до анфас.
Едни я виждат с вярата на Лутер,
а други – със възторга на Пегас.

Но скрита от света мълчи в поета
умората от път несподелен,
че днешното напомня за несрета,
и жаждата – за зов неутолен.

Не съм бедняк – мечтите си да прося.
Не съм и богаташ – от зло щастлив.
С една последна Виа Долороса,
приех до смърт пирона си ръждив.

Привикнах да живея в самотата.
Не чакам гости в дългия си път.
В тефтерите на Бог е твърде Свято,
а вятърът отсам е Зов отвъд!

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Не питам вече Господ докога
зъл дявол ще вършее по земята.
Пребъдва в мен Христовата тъга
еднакво състрадателна и свята.

У нея скривам светлите мечти
за бъдеще, лишено от тревога.
И само чрез повелята „Прости“
осъмвам жив пред Словото на Бога.

Че този свят е сито, съм разбрал,
където всяка мисъл се пресява.
И по-добре – в блага осиротял –
отколкото богат… но в сноп от плява.

Не свършва със присъдите Пилат.
И Юда в страст мнозина ще поквари.
А лутането между рай и ад
е избор пред различни господари.

Най-подло е да бих обърнал гръб
на пътя, в който честният умира –
заложих на привременната скръб,
тъй както дух Завета си избира.

И без да питам Господ докога
зъл дявол ще вършее по земята,
въздигам се до чистата дъга
с един Христос в сърцето ми възпята.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не бих подминал старческа ръка,
протегната към мен, да я милея.
Да мога като зов да изрека
от болката изстраданото в нея.

За пръстите, отдали всеки плам,
на блъскането – лете или зиме.
За ориста в насечената длан,
която като огнен нож гори ме.

Петаче да й пусна – ще гнети,
дори и да достигне за самуна.
Прости ми, дядо! Моля те, прости!
Ръката ти аз искам да целуна!

В дъха си твоя хал да задържа,
а после върху лист да го изплача,
преди по моя път да продължа,
а ти – въздъхнал да потънеш в здрача.

И в сенките, от нощни висини,
една ръка с любов да те погали.
Хвани я, дядо! Здраво я хвани,
че миналото – кучета го яли…

Но в бъдното, прекрачил… Ей така!
Докле очи притвориш… И те няма!
С най-святата, прободена ръка,
да литнеш тих… На Господ Бог към Храма!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Една и съща болка ни изгаря.
Един и същи най-първичен страх.
Старица плюе в пазва и повтаря:
„Безбожно скъпо! Жива да не бях!“

Тъй трудно в тази криза се живее.
Паричките – за пет буркана грах.
А зимъс като зафучи, завее…
Ега ти тока… Жива да не бях!

А бяха времена с мечти човешки.
Достигаше… В най-скромния ищах.
Доволно и за сметки, и за дрешки.
Но днес е страшно… Жива да не бях!

Бащице! Как напред да оцелея?
Назад – години… Всите издържах…
Дърва ли да си купя да се грея
или обувки? Жива да не бях!

Цените – бесни. Пълно е с джебчии.
Пред Бога вършат черния си грях.
От греяното винце ми се пие,
но ще преглътна… Жива да не бях!

Светът се срутва. Тъжно, битието…
Надеждите ми – всичките на прах.
На! Виж какво държа у портмонето!
Тъмней ми вече! Жива да не бях!“

Една и съща болка. Гилотина.
Един и същи сив човешки крах!
Живот и здраве! Днес и до година
все с тоя възглас: Жива да не бях!

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

По брулените хълмове на залеза
в дуел се срещат силни ветрове.
Сковано от невидима парализа
над тях мълчи изстрадало небе.

И в мълниите бляскави на сблъсъка
припламват храсти, клони и листа.
Над тях – Съдбата – строга и навъсена,
отсъжда в гръм… Спечели старостта.

Красива младост, вятърно щурмувана,
захвърля острието настрани…
„Отивам си! Все още несбогувана!
Но ти не страдай в бъдните си дни!

На хълмове от бурни дълголетия
двубоят свършва винаги така.
Приветствай старостта с ума си, клетия,
а после верен й подай ръка…“

Издъхна младостта ми, с меч посечена.
Пожарите си мигом угаси.
А старостта – съдбовна и обречена
погали в бяло моите коси…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)