Автор: classicallpoetry

Умираха ли птиците сами,
когато студ изпълваше гнездата?
Издъхваха ли в нощните тъми
сред сплетените клони на съдбата?

Не чакаха ли новата зора
да ги покрие с пламенни надежди,
да влее сила в слабите пера –
едничките им вятърни одежди?

Не молеха ли сивото небе
със сетното си искрено цвърчене –
за розовото ново битие
на пролетта с разпукналите вени?

За всичките вълшебства на пръстта,
която ражда стръкове копнежно…
За шепота в зелените листа,
подобен на обричане годежно…

Умираха ли птиците сами?
Без отговор въпросът ще увисне.
Дъждът над нас замислено ръми.
Решим ли да говорим – ще се плисне…

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

Попитай Огъня с искрите
защо във стихове пламтя!
Ще каже той:
“Във мен е скрита
магията на Любовта!”

Попитай скитащия Вятър
защо полъхва ме в нощта!
Ще каже той:
“Трептя в крилата,
с които литва Любовта!”

Попитай Водопада буен
защо докосва ме с мечта!
Ще каже той:
“Във мене плуват
копнежите на Любовта!”

Любов, попитай мен самия
и потърси от теб следа…
Аз мигом ще ти се разкрия
във Огън, Вятър и Вода!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Във дрезгавата кротост на нощта
загръщам твоя лик като молитва.
И всичките несбъднати неща
сърцето ми в очите ти изпитва.

Как искам в твоя сън да вляза аз!
Под клепките, грижовно уморени.
И там да видя има ли ни нас
във залеза на бягащото време.

Как исках нежна обич да ти дам
във бяла къща с двор от маргарити…
И болката да бих прогонил сам
от всичката несбъднатост в мечтите.

Да шепнем под разцъфнали липи,
ръка в ръка, глава в глава допрели…
Спи моя обич! Моля ти се, спи!
Сънувай сладко радостите бели!

Поне във тях любовно ще творя,
това, което времето задраска.
Поне насън мечти ще ти даря
и ще те топля с нежната си ласка.

Не се събуждай, че светът боли!
А би могъл да бъде по-различен…
Съня си, обич, с мене сподели,
за да ти кажа колко те обичам!

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

Прочитай ме, дори да съм сонет,
от чаканата нежност недописан.
Съдбата ми открий на всеки ред –
мъдрец, от самотата си орисан.

В душата ми пристъпвай. Като в храм,
където само чувства коленичат.
Ръцете протегни за искрен плам,
макар искрите свято да обричат.

От мислите животът ни твори
и в думите копнежно ни събира.
За няколко събудени искри
достигат само струните на лира.

Прочитай ме! И пламък ще звъни,
когато звън мечтите ни разпали.
Един сонет за сбъднатите дни
и спомен колко много сме си дали.

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Бъди ми ангел, който да воюва
за всеки лъч в душата ми със меч.
Отблизо – като зов да ме милува
и с дъх да ме измолва – отдалеч.

С крилата си в съня да ме загръща.
В очите си с мечти да ме твори.
Да бъде святост – все една и съща,
готова всеки миг да озари.

Бъди ми ангел! Дните ми човешки
божествено пронизвай и тъчи.
Прощавай непростимите ми грешки
и раните ми с нежност заличи.

В лицето ти небето да позная!
В косите ти – възторга на нощта!
Начало ли си – аз да бъда краят
и в нас да се събира вечността.

Бъди ми ангел – до завет и вяра!
До сбъдване в молитва и копнеж!
От стрък по-млада! От света по-стара!
Но чиста – като пламъка на свещ…

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Творецът няма как да улови
на битието всичките предели.
Потегли ли – в посока ще върви,
преследвайки заветните си цели.

Ще среща хора – тръгнали назад
навярно с мироглед, съвсем различен.
Широк е неизброденият свят.
Ту весел, ту в тъгата си трагичен.

Не искам златно име в пантеон,
когато мене няма да ме има.
Читатели… Хиляда! Милион!
Не! Стигат ми дори и двама-трима!

Следа да им оставя. Дребен щрих
или дори случайна драскотина,
ще знам, че ненапразно се родих,
щом дарът ми докосваше малцина.

И някой в своя път да прошепти
един куплет от мен, за незабрава –
сърцето ми все още ще тупти
след заника на чезнещата слава.

Тъй както сред скалистите ждрела
една река дълбае упорита –
да помни вечността, че е била,
по светлите извивки на гранита.

Поет и време, свързани в завет.
Един последен храм за пилигрими.
Прочетен до последния си ред –
потъвам в небесата си незрими.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Спомняш ли си приказката стара
за момче, сглобено от дърво?
Майсторът му вдъхнал лъч от вяра –
чудо в сътворено естество.

Впуснало се плахото мъниче
да познае този свят голям –
как човек роден е да обича
и се бори да не бъде сам.

Кукла бил Пинокио. Красива.
Можела да ходи без конци.
В пълните салони да разсмива –
дами, богаташи и крадци.

В някаква ужасна безпричинност
станал той мишена на злини.
Трепетът на детската невинност
страдал от нарочени вини.

Сграбчили го алчност и измама.
Спънали го примки и лъжи.
И дървото в тъжната си драма,
знаело – животът му тежи.

Но с любовно пламъче, едничко,
тръгнало към тъмното море.
За баща си да направи всичко –
даже ако трябва да умре.

В страшното туловище на кита
гмурнал се Пинокио, смутен,
всичката си обич да изпита
в сблъсъка с чудовищния плен…

Спомняш ли си приказката стара
за дървото, станало момче?
Може би отново се повтаря
и към свойта мъдрост ни влече?

Любовта със огън ни прочита.
Словото й нека уловим.
Може би в едно дърво е скрита
тайната, че можем да горим…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)