Автор: classicallpoetry

Въздъхвай ме! Отново, и отново!
Молитва да си бъдем. И олтар.
А времето – от прозата сурово,
да пише в рими своя календар.

И бръчиците, врязани в лицата,
да станат непреплувани реки –
в онези брегове на светлината
с безвремие на влюбени стрелки.

Добрата участ нека ни открие.
От случване светът да полети.
Крилата му – докрай да бъдем ние.
Пределите му – само аз и ти.

Несбъднатите още рубикони
красиво да прескача младостта.
На щастието в слънчевите клони
да трепкаме, подобни на листа.

Въздъхвай ме! Светът от Дъх роден е!
Дъхът ни стопля! И Дъхът – твори!
Когато съм до теб, а ти до мене,
се сбъдва невъзможното дори…

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Устата ми изпръхват от студеното.
Парцалчета прехапвам, мълчалив.
Самотен вятър хваща си вретеното
и бялото засуква в кръг мъглив.

Усмихвам се на тъжната феерия,
напомняща реално за живот.
Съдбата ми, подобна на мистерия,
самичък ме върти – от брод на брод.

Рисува ме със тъжни преживелици.
В очите ми боде с игли от скреж.
А в бялото на нейните виелици
напусто е и полет, и вървеж.

Ръцете свил молитвено. В очакване.
Съдбата моля – теб да завърти.
И някак пред мечтите ми изплакани
със своята любов да дойдеш ти.

Устата ми да тръпнат. Разцелувани.
Мъглите да превърнеш в синева.
А вятърът – помахал за сбогуване,
да изплете магия от слова…

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

“Колко е хубава твоята любов, сестро моя, невесто!
Колко по-добра е от виното твоята любов…”
(Песен на песните 4:10)

Исках те пелинено-пенлива!
От дъха ти обич да горчи.
В глътките ми нежност да прелива.
В мислите ми песен да звучи.

Път пътувах – за да те открия.
Нощ нощувах – сам под небеса.
Сън сънувах – че ще те отпия.
Блян бленувах – сън да отнеса.

Теб намерих. Вино отлежало.
Миг омаен думите плени.
Вливай се в сърцето ми! Без жалост!
И горчиво-сладка остани!

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)

Измоли ме за вечност!
Измоли ме за миг!
Даже в скрита далечност
да се скитам безлик.
И в безпаметен вятър
да белеят коси,
а от порива кратък
ситен дъжд да роси.

Измоли ме за стъпка!
Измоли ме за път!
Даже аз да съм тръпка,
вън от крехката плът.
И от моята нежност
жълъд стар да горчи,
а светът неизбежно
да намига с очи.

Измоли ме за притча!
Измоли ме в завет!
Като лъч ме заричай!
Като капчица мед!
И ще дойда, усетен
като сън призори…
А вратата в сърцето
ти с любов отвори…

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

В сънища безсънен моят зов полита
вечност да потърси в нощни небеса.
Изгрев да рисува с огнена насита.
Облак да изрони в капчици роса.

В пътища безпътен вятърно пътува,
винаги обрулен в есенни мъгли.
Тръгнал се завръща. В мигове векува.
В болката заглъхва. В глухото боли.

В думите бездумен търси без пощада
спомени в забрава, гаснещи звезди.
В рая се въздига с въглени от клада.
В мокрото изпръхва. В сухото бразди.

В мислите немислен моят зов се връща.
Светъл до химера, дъх несподелен.
Да догонва обич, все една и съща –
жерав от безкрая, скрит дълбоко в мен.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Обичайте се! Другото отдавна
в живота като смисъл не гори.
Потъват под забравата безславна
успех и власт, имоти и пари.

И щастието с хиляди причини
го търсим там, където то не е,
а после – след ограбени години
притиска ни скръбта на колене.

В илюзии, компромиси и клетви
замръзват дните с гордия си лед.
Прескочили високите си летви –
заграждаме се с ниския си плет.

И вее севернякът, без да спира,
в съмнения и ревности безброй.
А чувствата разкъсани съдира
принудата със вълчия си вой…

Изгубваме се в нощите тревожни,
а дните ни прикрива евтин грим.
За простичкото – винаги сме сложни„
и болката не можем да простим.

Калъп ли е? Измама ли зловеща,
но този свят препуска като сън.
И тръгнали за истинската среща
дори не можем да излезем вън…

Надскочили удобства и прегради
да стоплим избледнелите черти –
че може би все още скитат млади
у нас несътворените мечти.

Обичайте се! Времето изтича,
а шлаката за път не се брои.
И само който истински обича
живота би могъл да удвои!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Отиде си разбойникът. Спомина се.
А беше разпнат близо до Исус.
И черните му всевъзможни минуси
превърнаха се във едничък плюс.

По мътните зеници неочаквано
премина огън, дъх от вечността.
И грешният, с лицето си разплакано
за прошка там отворил бе уста.

„Исусе! Със очите Си, невинните,
за мене имай милост в този час!
Аз грешен съм. И тъмни са годините
в които черен мъчеше ме бяс!

Не ме пропусна тежкото възмездие.
Тече кръвта ми. И ме иска ад.
Но Теб, Исусе, чака Те съзвездие
от ангели и Свята Благодат…“

Уста отворил, каеше се грешният,
а после клюмна кървава глава.
С небесна милост, зърнал безутешния,
сам Господ го изкупи със слова.

Отиде си разбойникът. Спомина се.
А студ и огън раждаха сълзи.
Едничък плюс сред хилядите минуси
бе силен и смъртта да порази.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)