Автор: classicallpoetry

Бягат понякога моите сънища в пустото.
Вее ги вятърът. Галят ги бледи звезди.
Търсят в забравата спомени, съхнещи устия,
били в годините бурно прелели води.

Прах се полепва, и пепел задъхва се в патоси.
Обич изпръхва по облака, пясъчно бял.
Няма овчари – да водят по утро стадата си.
Няма и изгрев – да би като въглен изгрял.

Друга вселена си търсят мечтите изселени.
В цифрова крепост оплаква ги вече духът.
Сякаш са бити и гонени в дивото селяни,
търсили капка надежда и вяра за път.

Няма го старият дъх от реликви и блянове.
Плаче душата ми – твърде ревнив етнограф.
Блеят овце и разнася се песен от чанове –
ехо от ехото, чезнещо в звезден ръкав.

Вече не питам забравата чудото где ми е.
В мен е навярно, но скрито от чуждия свят.
Може би в някоя вечер на пълно безвремие
пак ще се върна по сенките – бистър и млад.

Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)

През прозореца нахлува мирис
на неокосени в лятото ливади.
Приспива ме, из въздуха се носи.
Изтръпват навлажнените ми ириси
в мечтани, недовършени наслади,
в изстрадани сълзи за сенокоси.

Маса, стол, перо… И късна притча.
Пролетта – затворена в хербария,
лятото – във спомените бистри.
Есента си тръгва, зимата наднича…
Явно, вечността ме изпревари,
но поне сълзите ми са чисти.

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)

Понякога в сънувани треви
ще виждам твоя образ като цвете.
В очите ми копнеж ще се взриви
и пламък ще премине през ръцете.

Ще бъдеш дивна – красота и блян.
Омайниче вълшебно за душата.
Гласът ти ще е вятър разлюлян,
а погледът ти – слънчев лъч в росата.

От нежни тръпки лудо премалял
ще потуша надеждата си късна.
Но твоят цвят – невинен и съзрял
за себе си аз няма да откъсна.

За да те имам в тихите треви –
едничко чудо – обич от небето.
Да те сънувам, щом у мен кърви
най-хубавият спомен за сърцето.

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

“Отвори ми, сестро моя, любезна моя!
Гълъбице моя, съвършена моя; защото
главата ми се напълни с роса,
косите ми с нощни капки…”
(Песен на песните 5:2)

Покрие ли главата ми роса
и нощни капки блеснат ли в косите –
в пътека от заспали небеса
при теб ще дойда с коня на мечтите.

Събудена – вратата отвори.
По-истински от сън ще те обвия.
Припламнал лъч от изток ще зари
да ни повика в своята стихия.

И в полета към миг неизразим
искри ще глъхнат в чаткащи подкови.
Последвай ме! И нека изгорим
в една Любов над всичките любови.

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)

Във всеки мрамор спи един Давид,
но Скулптора очакват си длетата.
И смисълът, под жилките покрит,
на вярата едничък е следата.

Почива Микеланджело отвъд.
Епохата е ялова, за жалост…
В очакване на Страшния си Съд
глупците бият с чукове нахалос.

Да би помогнал Господ! Но, не би…
Мълчи Творецът тайните Си свише.
Премъдрите Му всякога съдби
не може летописец да опише.

Светът не иска древен Самуил.
И Мирото е пуст анахронизъм.
Не с Корена Давидов, но с бодил,
в духа си многократно е пронизан.

Зад бронята на пищен Голиат
преживят сноби жалката си похот.
И в своя лицемерен маскарад
лика си ваят – в суета и грохот.

Във всеки мрамор спи един Давид,
но Скулпторът сред бесните Го няма.
А вярата напомня прозелит,
продаден на търговците във Храма…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Ти ще дойдеш отгоре! Като лъч в небеса!
Ще Си обич и порив! Ще Си цветна роса!
Ще Си снежното бяло! Ще Си синият зов!
Ще Си чудно начало на пречудна любов!

Ще Си мъдрост и песен! Ще Си радост и плам!
Ще Си пролет и есен! Ще Си Святост и Храм!
Ще Си светла утеха! Ще Си прошка и блян!
Ще Си ленена дреха с аромат на ливан!

Ще Си Вяра и Вечност! Ще Си Път и следа!
Ще Си смях и сърдечност! Ще Си Жива Вода!
Ти ще дойдеш, въздишан! И ще бъдеш Един!
Бог и Господ Всевишен! Аз Те чакам! Амин!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Живей ме, обич! Дълго ме живей!
Жадувай ме от бъдещи години.
За някой невъзможен юбилей,
където стават чувствата картини.

И в сребърните нишки паметта
започне всеки спомен да повтаря…
Живей ме в топлината на жарта,
когато сетен въгленът догаря.

Дълбоките ми бръчки не глади.
Реки са те с пресъхнали корита.
Живей ме! Да прелея от води,
дори солта им да остане скрита.

Сезоните на възел завържи.
Не взирай поглед в младост отлетяла.
Макар от дълголетност да тежи –
живей ме, все едно съм катедрала.

Ще минат през душата ти лъчи
и ветрове, внезапно отшумели.
Светът, подобно жълъд ще горчи,
с пропуснатите срещи и раздели.

Но ти, все още нежна, ме живей
и нека съм ти есенна отвара –
за онзи миг, когато Свят Елей
ще запечата изповед и вяра.

И някъде, в звезди на нощен свод,
две сенки вечността ще преоткрие…
Живей ме, обич! Смисълът-Живот
все още шепне, че това сме Ние!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)