Автор: classicallpoetry

Сърцето угнетено се топи
в пожарите на хорската първичност.
Един въпрос отказва да търпи:
Какво тук значи някаква си личност?

Животът – като грайфер в кален слог.
Мечтите – потъмнели до безличност.
Дори да те превърнат в некролог…
Какво тук значи някаква си личност?

Въздишай, но оставаш недочут.
Шумът презира лира и лиричност.
Мнозина ще изкряскат в твоя смут:
Какво тук значи някаква си личност?

Живей в шаблон, под общия капак –
това вещае сляпата логичност.
В тълпите влей се! В жалкия рояк!
Какво тук значи някаква си личност?

Героите отдавна са отвъд
под пластове от сива архаичност.
От стадно чувство води се светът.
Какво тук значи някаква си личност?

Но станеш ли мишена – дваж и триж,
платил цена за своята различност –
оставяш диря, за да заявиш:
Това тук значи някаква си личност!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Измислен под перото на Юго,
в история – възвишена и свята,
аз днес те виждам в сетното тегло,
сковало в студ лицето на земята.

Не съм идейно краен радикал,
но пълен съм с илюзии за братство.
Прегазвам денем лепкавата кал
на бунт и срам, на грях и светотатство.

Спохожда ме в сърцето твоят дух.
Дълбоката ти същност незлобива.
В каторгите от зло да бъда глух
за шепот, който змийски се извива.

На канче супа с някой сив голтак
да преговоря думите Христови.
Да срещна сам Гаврош пред моя праг –
със Любовта над всичките любови.

И белег да оставя. И следи.
В сърце и ум. Във шепи и зеници.
Да падне злият в мътните води,
ръце заключил в черни белезници.

Това е, мой приятелю Валжан,
последната ми свята барикада –
от злото на света, неудържан,
да изгоря в съдбовната си клада…

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

В този свят, от крайности обзет,
времето обгръща ме дуално.
И редя куплет подир куплет
в сблъсък на реално с нереално.

Ангелите пращат ми зора.
Мъката е с подпис от злодея.
Червеите искат да умра.
Птиците се молят да живея.

Сладкото от похоти горчи.
Болката – отива си с хинина.
Слепият проглежда без очи
скритото в небесната картина.

Вън царува нагъл психопат.
Вътре ми е тихо, животворно.
Раят на проклетите е ад.
Долното си вярва, че е горно.

Как се сменят светлина и мрак,
а сърцето търси и избира…
Богаташът тръгва си голтак.
Сиромахът – най-богат умира.

Ден и нощ земята се върти,
а животът – сякаш е назаем,
щом Творецът с дух ме въплъти
да Го следвам в път неразгадаем…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Разхълцана и с тягостно вълнение
от погледа към просещ инвалид,
изрича дама честното си мнение
от неговия тъй отблъскващ вид.

„О, ужас! Дрехи толкова вмирисани!
Коса сплъстена! Явно е въшлив!
Погледна ли го – ах, направо втриса ме!
Защо не се измие с „Палмолив“?

За „Ариел“ не стига ли просията
или самобръсначка от „Жилет“?
Да мине тези дрипи със ютията
и да си купи столче занапред…

Така, приседнал на цимент, какво ли е?
Ще го полазят мравки, може би!
Ах, бога ми! Тресе ме главоболие
от тези незначителни съдби…

Ух, гледай! И ръка протяга грешникът!
Докосна ми красивото палто!
Ако бълхите плъзнат ми из дрешника –
не бих се никак чудила защо…

Какво ме гледаш? Вадя си салфетката,
че твойта скръб така ме съкруши.
Сълза проляла е мадам за клетника!
Сълза за всички страдащи души!“

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Тези мои лета – като стари, безропотни биволи,
колко дълго ораха в надеждата с острия плуг…
Но останаха цветните сънища още небивали,
сякаш аз съм ги молил да бъдат утеха за друг.

Дъждове се изсипаха. Пролетни, летни и есенни.
Гръмотевици тряскаха своите кратки следи.
А душата броеше сълзите си – Богу принесени,
за да бликнат водите Му… Святите живи води!

Побеляха косите ми, сякаш в сланите жигосани
и проряза си бръчките сухо корито от зов.
Попрегърби се вярата в немощ от дългото носене,
но свещения дълг не погази под Кръста Христов.

Не дочаках деня си, нарочен за чудно намиране.
Може би не прежалих душата си в жертвен олтар.
И остават във бъдното още мечти за умиране,
за да има възкръсване в моя най-истински дар.

Тези мои лета – като стари, безропотни биволи,
колко дълго ораха… И оран остана пред тях!
Нека още веднъж ги подкарам с очи незаспивали
за последния смисъл – че Негов в живота си бях.

Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)

Боже, влей Живота Си във мене!
Боже, влез във моето сърце!
Мощното Ти Име викам денем.
Нощем търся Твоето лице.

Боже Благодатен и Всевишен!
Боже на Енох и Авраам!
Искам вечно в Твоя Дух да дишам
и за Теб живота си да дам.

Устните ми, Боже, Ти създаде.
Ще Те хвалят без да млъкват те,
че Сина Си Ти за мене даде,
за да бъда Твоето дете.

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Ще те потърся и ще те намеря
след дългия, вървян от мене път.
Ще бъде в залез – време за вечеря
и силен ще е в чувствата гладът.

На прага ще ме срещнеш – непозната.
С очи, които аз не съм съзрял.
Загърнала с клепачи добротата
от огъня, все тъй недогорял.

Ръцете ти брашняни ще белеят –
въжетата за моя сладък блян.
Ще ги докосна плахо – да се сгрея,
и ще притихна невъзможно ням.

Привърши пътят. Странникът се върна,
събрал студа от много ветрове.
Покривка бяла в миг ще му разгърнеш
и хляба ще разчупиш там на две.

И с оня плам – от пещ неугасена
ще му погалиш сивата глава.
Трапезно ще му шепнеш – вдъхновена,
от огъня на женските слова.

Ще те потърся и ще те намеря.
Във нощвите брашното замеси.
Любов ми дай едничка за вечеря!
И като хляб – за мен се принеси!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)