Автор: classicallpoetry

Русалкова нежност бъди ми,
когато в придънни води
очите ми губят, незрими,
лъчите от нощни звезди.

Когато сърцето се свива
от зли страхове и тъми –
доплувай, небесно красива,
и моята скръб отнеми.

Докосвай ме с поглед от бисер.
Целувай ме с устни-корал.
Преди да извикам „Върни се!“ –
в лика ти да бъда изтлял.

Бъди ми за изгрева пояс
и глътчица дъх призори.
Да знам, че си толкова моя,
щом зов като миг те твори.

Щом чудна владееш вълните
и плуваш от дъно до бряг –
напомняй се нощна, за дните
на твоя потънал добряк…

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Ако вечер очите за сън не заспиват
и светът се усмихва различен,
не терзая с въпроси душата щастлива.
Имам отговор. Аз те обичам…

Ако скитам в нощта – без чадър и без шлифер,
а дъждът ме вали романтичен,
ще се вслушам на капките в тайния шифър –
кап, кап, кап… Как сега те обичам…

Ако в утро мъгливо се стрелнат лъчите
и пробият през свода лиричен,
ще немее устата, но ще пее в очите
слънчев звън, че така те обичам.

Ако просто те видя – неземно красива,
и сърцето ми в теб се затича,
думи в мен като буйна река ще преливат…
Обич моя! Та аз те обичам!

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

“Нека ме целуне с целувките на
устата си, защото любовта ти е
по-желателна от виното…”
(Песен на песните 1:2)

На бавни глътки с обич ме отпивай.
Не съм тръпчив, но тръпките творя.
Потаен ли съм – с порив ме разкривай.
Разпалиш ли ме – буен ще горя.

Дъхът не страда от вини нарочен.
Изпива всяка радост. Не брои.
Надежди търси в смисъл безпосочен.
Пиян от зов – в целувките струи.

И някак от премъдрост начертана
прошепва думи, капки от Елей.
Налей ме не във чаша или кана!
В сърцето си, любима, ме налей!

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)

Светулки в шепата събирам
фенер да си направя.
И с него в мрака да подиря
целувки и забрава.

Да мина пак по твойте стъпки
до горското поточе.
В сърцето да нахлуят тръпки
и пулсът да подскочи.

Дървета да погаля с длани,
понеже ни съзряха.
Свидетели на любовта ни,
макар и неми бяха.

Светулки в шепата събирам
от спомени прекрасни.
Фенерът в тъмното пулсира,
но скоро ще угасне.

Не мога миналото време
да върна аз обратно.
Отиват си мечтите земни.
Живеем безвъзвратно.

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

Есенея… Не питай защо, докога…
Аз съм вече сезонно зависим.
И в очите ми влиза листопадна дъга,
на която магията ти си.

Есенея… Дъждуван от стари следи
на отминали дни в незабрава.
И ръмящо небето своя стих ми реди
как зеленото все пожълтява.

Есенея… И в мъдрия свой кръговрат
сам светът ми от цвят се покрива.
Уморих се да бъда в мечтите си млад.
Може би старостта е щастлива.

Есенея… Сребристо ме гони цъфтеж
от лъчисто отминало лято.
Прегърни ме! Животът е верен копнеж
да превърнем среброто на злато.

Есенея… Не питай защо, докога…
Може би съм Есенин в позлата…
И се вмъква едва доловима тъга,
от която сълзят сетивата.

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)

В една нещастна, мижава държавица,
със плебеи, съсипани от скръб,
живеел цар, подобен на пиявица,
връз техния, подут от рани гръб.

От сутрин чак до вечер в кръволочене –
така се нижел царският живот.
Превърнал си покоите на кочина
и там играел покер и белот.

Залагал все на едро сред играчите.
На вързано играел – с литри кръв.
Край него лешояди алчно грачели,
но той ги биел и излизал пръв.

Останал царят сам. Без конкуренция.
Дори надписал златния си трон:
„Каквото бил е Данте за Флоренция
и Шекспир за мъгливий Албион,

това съм аз сред първите!“ „Наздравица!
От кръв червена имам ръст висок!
Наричат ме безумните пиявица,
а мен ми подобава да съм бог.

Но как попаднах на народ с анемия,
че бледи, гладни – гледат ме безчет?
И казват за властта ми днес: Не щеме я!
Безкръвни как да кретаме напред?

На мен ли подобава гневно питане
от хорица със лош хемоглобин?
Не сте ли от харизмата заситени
на вашия върховен властелин?

Живейте с вяра! С дух от идеалите!
Духът не ще ни стока, ни пари!
В покорство си налягайте парцалите,
че царят знае как да ви смири…“

В една нещастна, мижава държавица,
останал мит от стари времена,
за алчен цар, подобен на пиявица,
що пил кръвта на робски племена.

Но пръснал се накрая, от гноясване.
Кръвта изтекла – същий тъмен вир.
И бурени-съсиреци пораснали
да спомнят кръволока по-подир.

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

“Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!…“
Пеньо Пенев

Както станах за пътници явен
насред пъстрия свят на мнозина,
тъй навярно ще бъда забравен
и на своя си ред ще отмина.

Като бурен въртоп битието
где що писах – погълна, завлече.
Умориха го с болка поета
и на дрипа замязал е вече.

Тъмни сажди по белите длани.
Тъй се случва в живот безлюбовен.
Гаснеш сам. С незараснали рани.
Уж почитан, а всъщност отровен.

Подаряван. И често цитиран.
Величав – до коричката с плесен.
Скъса струните моята лира
и не става за никаква песен.

Наградиха ме с щедра измама.
А в душата е празно отколе…
Имам всичко. А нищичко нямам.
И от поздрави още съм болен.

Не изстрадах докрай семената,
посадени у почви безверни.
С черни тръни покри се земята.
и очите ми плакаха черни.

Както станах по пътя си явен –
тъй да ще моят Бог да ме вземе.
Изнурих се в живота безславен
и напусто живяното време.

Като оня поет в тишината,
преживял самота и измяна,
да усетя за миг над житата
светозарната сребърна пяна.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)