Автор: classicallpoetry

Светът от бесове се клати
и трупа мерзост и позор.
Властта е ров за психопати,
а всеки в нея като пор.
Под гняв от праведни зеници
мърсуват земните царе.
С крадци, убийци и циници
владеят хорското море.

Страдалците умират клети
край сиви ледени стени,
а във гаврошовци, козети,
Юго с перото си звъни…
Без памет, съвест и поука
вилнее ненаситен род
безумен да разпъва с чука
ръцете, даващи Живот.

И сякаш пъкълът отдавна
сред свои е дошъл отвъд,
да води битката безславна,
надъхал срещу Бога плът.
Та лъх и пепел да воюват
против Небесната Скала,
не знаещи, че скъпо струват
оттатък злите им дела…

О, час по-скоро Ти, Всевишни,
сложи на тази лудост край!
С отколешни съдби предишни
на Злото с Меча Си въздай!
Срази властта на психопати
и славата им изличи,
а после в дланите Си Святи
възрадвай скръбните очи.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Аз Правдата на глас ще изрека
и нека всеки мъдро я тълкува.
Духът на Бог е моята река
и в нея чиста Вярата ми плува.

Реката на Заветния Пророк.
На Гълъба с Крилата снежнобели.
На Господ, Първородният на Бог,
и Неговите праведни повели.

Във нея грешник щом се потопи,
изкупен с оправдание възлиза,
и вече Лъч Небесен го крепи
и го облича с чудно бяла риза.

Аз Правдата пред вас ще изрека.
Гласът ми думи чисти ще извика.
Духът на Бог е моята Река,
дошла да ме изпълва и да блика.

И в нея, с древен Пример призован,
на този свят ще кажа думи в края:
Смири се! Потопи се във Йордан
и сам ще станеш като Зов от Рая!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Когато чужда скръб в живота
не виждат хорските очи,
напусто шумоли банкнота
или монетата дрънчи.
На леден бог душите свити
се кланят в пещерния студ
и станали на сталактити
изобщо не усещат смут.

Претръпват нерви. Болка няма
в закоравените гърди,
а всичко меко чак до камък
готово е да се втвърди.
И става битието зима,
от Зов лишено, от Завет.
Където двама или трима –
със тях сковаващият лед…

Далеч от жертвения огън
и милостива топлина,
стои между света и Бога
висока ледена стена.
И само който я пребори
да бъде във живота плам –
печели Вечността си горе,
защото е горял оттам…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Ако в нечий живот не отида
и в душата на друг не тъжа,
аз съм просто потънала мида
и на дъно сред пясък лежа.

Моят бисер остава затворен.
Непотърсен, ненужен и тих.
И в очите на многото хора
съм случайно промъкнал се щрих.

Всеки поприще свое избира
и решава в живота си сам
за какво да живее, умира,
и гори във житейския плам.

Аз не ставам за глухия песен
и на слепия цветен сюжет.
Всеки избор, по своему лесен,
с прима виста навярно е взет.

С мене връзката огнена пари.
(Да си плюе във пазва човек!)
По-добре без случайни другари
да остана самотен, до век…

Като някакъв призив далечен,
който хлопа по древни врати.
Светъл бисер, от мида извлечен,
но със участ отвъд да блести.

Връх и дъно. Понятия стари.
Разбираеми в своя копнеж.
По средата – всепръстните твари.
Как доверие в тях да съзреш?

Ако нечий живот не докосна
до катарзис и дух променен,
по-добре по лице да се просна
и да идва развръзка за мен.

При Отеца си в миг да отида
куп години от скръб преживял.
Като вече потънала мида
с тъжен бисер, забравен и бял.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Дори и да изглеждам безутешен
съвсем приемлив жребий е това.
Не този свят, от памтивека грешен,
ще сбъдне в мен Заветните слова.

Маршрутът ми отгоре е разписан.
Отдавна начертан и предузнат.
И в него, ако някой е орисан,
не ще се върне никога назад.

Косата ми от скърби оредява.
Умът отказва дните да брои.
Душата си научих да раздава
и мляко от овце да не дои.

Ръцете не задържам да са пълни,
тъй както извор не пести вода.
Където сея – нека да покълне
и Дух да сбъдне Своята следа.

Смъртта е като лед без съпротива
и улей, който плътското лъсти.
А там, където всяко зло отива,
не ще го никой смъртен възвести.

Казино е падението днешно.
Хазартното безбожните руши.
Дори и да пострадах безутешно,
духът ми има Кой да утеши.

И Него ще оставя да издири
сърцата, във които Го посях…
Защото цял живот Тръбата свири
и всичките години Негов бях.

Че време е настъпило навярно
да свърши пътят стръмен и трънлив.
А пътникът в Небето златозарно
да скрие силуета си мъглив…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

От ноктите пленен на древен дракон
и стигнал до тъмничните врати,
светът не търси Примера на дякон
и огнени молитви не шепти.

А името – Венец или Корона –
не му е съдбоносният въпрос,
когато с чук и четири пирона
разпъва Благодатния Христос.

Че днес, като в деянията стари,
вилнее зло, а Правдата кърви,
и камъни готов е да стовари
светът над непокорните глави.

Съдба такава всякога им стига –
да видят Бог с отворени очи,
където смърт в Живота се въздига,
и изповед в Небесните лъчи.

Такъв е той – Заветът, дълго чакан,
платен от злострадание и смърт,
със Примера на онзи древен дякон
светецът днес да би останал твърд.

Тогава няма камъкът да счупи
на Господ покорената глава,
защото Той със Святост я изкупи
и в Славата от мрак я отърва…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Повярвах във Звезда от Витлеем
и в нейните лъчи съзрях утеха.
Но днес духът ми има друг подем
и той е Господ в Святата Си Дреха!

Повярвах в Младенеца с пелени
и бях при Него с Йосиф и Мария.
Но днес Агнец от Кръста ме плени
и Той ми стана бурната стихия…

Повярвах как вестител ми дари
Зора отгоре, Мир от небесата,
но днес Любов могъща ме гори
и вика ме една Голгота Свята…

Повярвах как Детето става Мъж
и как искрата лумва в Огън златен.
Че тръгна ли в Завета Му веднъж
за мене вече няма път обратен…

Повярвах как се ражда и блести
една Звезда и всичко покрай нея…
Обичай я! Повярвай я и ти!
С Христос от Витлеем до Галилея!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)